Преди всичко несъизмерими по обем и съдържание са сведенията, с които разполагаме днес за единия и за другия. За Ивана Рилски имаме три биографии житиета. В тях действителният спомен и благочестивата измислица са се надпреваряли, за да обрисуват с по-големи подробности живота на рилския монах. Устни предания допълват чертите на неговия образ. Така нам днес е известно родното място на светеца, а имаме разкази и за цяла редица случки, които го отвеждат в рилските пущинаци, място на неговите подвизи. Почитанието, което още приживе познал, не оставя на мира и неговите мощи. През течение на пет века те странстват от Рила към София, оттук към Гран – църковната столица на средновековна Унгария, след това към Търново, гдето преживяват края на средновековната ни държавност, за да се върнат отново в монастира му, гдето и днес почиват.

  Срещу това за личността на поп Богомила не знаем абсолютно нищо. От два древни книжовни паметника научаваме само това, че той бил съвременник на рилския светец и създател на ереста, която не престана да смущава религиозния живот на християнска България до последните години на средновековното й съществуване. От кои български покрайнини е произхождал той обаче, какви размери е имала и в какви форми се е изразила неговата дейност, как е минал и завършил житейския си път – на всички тия въпроси ние днес не сме в състояние да отговорим с нищо. И докато от Ивана Рилски е запазено едно литературно произведение – заветът му към неговите ученици и събратя от рилското монашеско общежитие, – с името на поп Богомила, чиито ревностни последователи само в българските земи са наброявали много хиляди, не е достигнал до нас нито един написан ред. Сведенията си за неговото учение ние днес дължим предимно на полемичните съчинения на противниците му. Наред с яркоочертаната фигура на Ивана Рилски името на поп Богомила като че ли представя само символ, персонификация на някакво тъмно поверие от рода на тия, с които някога народите обясняваха произхода на злото в своя живот.

  В тая тъй нееднаква памет за двамата духовни представители на древна България няма нищо чудно. В нея е отразено различието в делото, на което те служеха, нееднаквите съдбини на два мирогледа, между които се люшкаше съзнанието на средновековния българин – богомилство и православие. Външно поне победител оставаше винаги православието. И другата страна трябваше да понесе участта на всички победени в оная епоха на изключителност и на сурови нрави, когато, за да бъде пълно поражението на един противник, нужно бе да се заличи и споменът за него.

1

  Като историческо явление богомилството може да бъде разбрано и да получи обективна оценка само ако се разглежда върху фона на действителността, всред която бе се родило и в която намираше основания за разпространението си. То изникна из духовния хаос, настъпил в старото българско общество след покръстванието му.

  Замяната на една вяра с друга не представя в историята на народите нещо съвсем изключително и необикновено, щом иде като завършек на естествено вътрешно развитие. Някога религията почти изцяло изчерпваше духовния живот на човечеството. Тя господстваше над мисълта и в нея търсеше накрай човек отговора на всички въпроси, които битието му поставяше за разрешение. Отношението на човека към света произтичаше – до известна степен се определя и днес – от неговите религиозни представи. Но от своя страна тия представи са винаги отражение на живота на всеки исторически създаден колективитет, на условията, всред които тоя живот тече. В тоя именно смисъл всеки културен стадий се характеризува със свой религиозен мироглед, тясно свързан с всички негови съществени страни. Поради това трансформациите в религиозното съзнание на обществата се явяват като естествена последица от промените в тяхното битие. Една вяра се заменя с друга само когато е престанала да съответства на духовните нужди, израснали върху почвата на една нова действителност.

  Ако тоя процес на нормално вътрешно превръщане бе възможен в нашата история, тя несъмнено би представяла нещо съвсем различно от това, което в действителност бе. За нещастие историческият ни живот имаше да се развива при съвсем особени условия. Те го насиляха и с това го изместяха от естествените му пътища и му поставяха задачи, с които той мъчно можеше да се справи.

  Християнството не дойде у нас да замести вярата в божества вече сами достатъчно избледнели. Разбира се, изключения и тук, както винаги и навсякъде, можеше да има, но те бяха без особено значение. Разпространеното днес гледище, че още преди покръстването християнската проповед била спечелила значителна част от народа ни, почива само на общи предположения и за подкрепата му не може да се приведат никакви сериозни доказателства. В масата на тогавашното славянобългарско общество нуждата от нови религиозни истини не бе назряла, тъй като наследените от дедите все още го задоволяваха. Новата религия, следователно, не се яви за нас като изход от дълбока духовна криза. Поради това и приемането й не можеше да се извърши като естествен процес. Отказът от старите Вярвания бе обусловен от съображения на върховната държавна власт, от мотиви, значи, лежащи извън сферата на общото религиозно съзнание и недостъпни за разбиранията на масите. Това именно обяснява факта, гдето християнството трябваше да бъде наложено чрез принуда. Историята ни разказва за въстанието на болярите срещу Бориса, обвинен от тях, че дал на народа „лош закон“. Това въстание навярно не е представяло нещо изолирано и лишено от всякаква връзка с настроенията на масите. Ако днес не разполагаме с известия за опозицията, която българският владетел е срещнал и в останалите среди на своя народ, то е навярно поради това, че тая опозиция не се е нуждаела от прояви, към каквито българското болярство – поради общественото си положение – бе счело за необходимо и възможно да прибегне. За масите пасивната съпротива се е явявала по-сигурно и по-безопасно средство. Тъй стават обясними съобщенията на стари автори, че дори два века след Бориса в българската земя имало хора, които продължавали да пазят своите древни вярвания.

  Но начинът, по който християнството бе въведено у нас, не способстваше за доброто му усвояване и от ония части на тогавашното ни общество, които са се оказвали склонни да се примирят с новата религия. Защото все поради същите изтъкнати по-горе причини нововъведението е могло тук да бъде възприето само като промяна във формите и външността на старото богопочитание, а не и на същността му. Сам Борис навярно добре е разбирал, че успехът на неговото дело е привиден. Поради това той бе направил Всичко, за да просвети народа си в духа на новата вяра. Но в сравнение с наличните средства тая задача бе твърде голяма. Нужна бе наставническо-мисионерската дейност на много поколения, за да се изгради и вътрешно това, което е било постигнато само външно. А тъкмо обстоятелството, че българският народ вече формално бе възприел християнството, затъмни у неговите по-сетнешни представители съзнанието за необходимост от всестранна християнска просвета. Скоро това съзнание почти съвсем изчезна. Книжовната дейност, с която се слави векът на Симеона, не запълни съществуващата празнота. Защото мъдростта, която тая книжнина съдържаше, бе недостъпна за простите умове. Тя предлагаше изискана храна само за избраници, когато цял народ гореше от духовна жажда и търсеше пътека из хаоса, предизвикан от посегателството над отческите му вярвания. Така християнството, вместо да се яви като жива и обновителна вяра, застина у нас във формализма на една догматика, непонятна за масите, и в тържествена, но пуста обредност на ритуал, чиито служители останаха чужди на дълга на мисионерството.

  Християнизувано външно, обществото ни в своята цялост бе оставено по тоя начин да живее с много от някогашните си вярвания и само да търси средства и възможности, за да ги нагажда към християнските представи и форми. Една древна вяра, следователно, бе разклатена и порутена, без да бъде достатъчно заменена с друга, която можеше да просветли съзнанията и да ги успокои. Така в дълбочините на своята душа народът ни си остана завинаги езичник. Но езичник, който бе загубил вече най-ценното у себе си – безусловното упование във всякакъв Бог.

  Това своеобразно съжителство на неизживени езически представи с разхвърляни и повърхностно усвоени християнски елементи носеше за нас и други последици. Нему напр. се дължеше постоянно раздвоеното съзнание и нравствената неиздръжливост на българина, неспособен да намери у себе си нито определена мярка за доброто и злото в живота, нито достатъчно сила, за да следва винаги и докрай повеленията на един вътрешен закон. Все на същата основна причина се дължеше и хаотичността на народната ни душа, благодатна почва за всевъзможни навеи и за увлечения от най-различни крайности. Духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои или задръжки си останаха едни от най-характерните наши национални черти.

  Но покръстването на народа ни, при условията, в които се извърши, стана изходен момент за цяла редица явления и от по-друг характер. Християнството в тоя си вид, в който официално бе насадено у нас, попадна тук в една среда, във всяко отношение различна от тая, в която бе се формирало. Източното православие бе специфична рожба на византийската култура, неразделна нейна част. То бе не само вероизповедание, а носеше в себе си цялата социална и политическа идеология на една многовековна цивилизация. Догматичните, ритуални и морални елементи в него бяха само отделни прояви на една сложна общност – византинизмът и като строй на живота, и като мироглед.

  Въвеждането на византийското православие у нас означаваше, следователно, нахлуване на византийската култура и поради това трябваше да предизвика криза не само в религиозното съзнание на старото българско общество, но и в целокупния му живот. Така наред с рушението на вярата в старите божества почна и разложението на националния ни бит и на всичко, което бе създадено в него в течение на дълго минало, образуваше особностите на националната ни общност, а оправдаваше съществуването и на самата ни държава.

  Най-ревностни проводници, та дори и пионери на тоя процес несъзнателно се явиха тия, които ръководеха съдбините на нашия народ. Те, чието призвание бе да бъдат пазители на националните начала в развитието ни и зидари на културното ни обособение, се явиха първи, които отрекоха всичко това. Духът на отрицанието намери у тях най-ранните и най-властни свои представители.

2

  Богомилството представяше духовна реакция срещу тъй преобразената наша действителност. И тъй като тая действителност не само по време и произход бе свързана с християнството, но диреше в него и оправданието си, то бунтът срещу нея трябваше преди всичко да й отнеме санкциите на небето. Поради това недоволството от земния ред доби израза на кипеж в областта на религиозното съзнание.

  Тук собствено имаме отделна проява на един общ исторически факт. В далечно минало, когато човечеството се не доверяваше на своя ум, за да дири чрез него смисъла на нещата или пък да обосновава копнежите си към по-друго земно битие, всеки стремеж към промяна на съществуващето се осъзнаваше като ново религиозно откровение. За да повярва в изводите на собствената си мисъл, човекът чувстваше нуждата да си ги представи като постулати на една нова религия. По тая именно причина, колкото по-голямо бе противоречието между съзнание и действителност, толкова по-дълбоко се явяваше и отрицанието към свързания с нея религиозен мироглед; заедно с това и толкова по-непримиримо изстъпваха срещу тоя мироглед основните представи на вероучението, което носеше оправдание на съществуващето недоволство. Това трябва да се има предвид, когато искаме да си обясним крайностите, които намериха израз в учението на поп Богомила.

  Неговите последователи наричаха себе си „християни“. Но това, което те възприемаха от черковната доктрина, бе тъй несъществено и общо, а – от друга страна, – тъй многобройни бяха елементите, заети у богомилството от преживелиците на стария източен дуализъм, че би било съвсем погрешно да се смята то като една от многото разновидности на християнското сектантство. То отричаше както всяка материализация на вярата, така и всякакви символи в нея. То отхвърляше не само почитанието на кръста, иконите и целия сонм християнски светци, не само ритуала и тайнствата на църквата, но и християнските догми за въплъщението, възкресението и т. н. Всичко това обаче не бе най-важното в богомилството. Неговата същност се заключаваше в космогоничните му представи и от тях произтичаше цялата негова догматика. За богомилите всичко материално бе творение на сатаната, целият осезаем свят бе създаден от него. Тоя основен възглед на богомилството собствено бе, който отваряше пропаст между него и първобитното християнство, с което само наглед го сближаваше простото и лишено от всякакви обредности богослужение. Срещу наивния, преизпълнен с възторжена радост, упование и светлина мироглед на древния християнин, който виждаше своя всемогъщ и благ Бог във всяка частица на мирозданието, богомилството с вярата си в творческата сила на Злото представяше същинска религия на отчаянието.

  Тия основни космогонични представи богомилството по един съвършено естествен начин пренасяше и в областта на организувания обществен живот. Съществуващите тук форми, напълно логично разсъждаваха богомилите, са създадени, за да затвърдят и увековечат господството на материалното начало в него и следователно имат същия порочен произход. Поради това държава, църква, семейство и т. н. бяха еднакво предмет на богомилската критика и отрицание. Всичко, което бе свързало съдбата си с тия институции или изобщо служеше на установения ред, вършеше богопротивно дело. Самото примирение с тоя ред и признанието му означаваше примирение със Злото. Оттука – и богомилският възглед, че царе и боляри не са поставени от Бога и че служителите на църквата са слуги Мамонови.

  Голяма заблуда обаче би било да се заключи от всичко това, че тия разбирания на богомилството се вдъхновяваха от идеите на някакъв социален и политически радикализъм, от стремежа да се създаде друг ред, по-справедлив и по-съвършен от тоя, който съществуваше. Нищо не бе по-чуждо на богомилите от желанието за обществени преобразования. Ако тяхното учение включеше социално-реформаторски тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собствената си догматика. Защото, застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомилството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие на всеки опит да се измени съществуващето. В най-благоприятен случай всяко усилие тук би довело само до видоизменение на нещо в основата си неизменимо, тъй като битието му бе определено от воля, чиято власт тежеше над всичко земно и следователно бе по-силна от човека. Поради това всяко преобразование тук би представяло ново и по-съвършено осъществяване на тая воля, нейното по-пълно тържество.

  В мирогледа на богомилството, значи, нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една обществена философия – тая на пълното отрицание.

  Неразрешимите противоречия и недъзите, в които от IX в. нататък все повече затъваше животът на средновековното ни общество, носеха оправданието на тая философия и подготвяха умовете за нейното възприемане. Без наличността на тия условия появата на богомилството едва ли би била възможна. Най-малко поне съдържанието му би било по-друго, а и то само не би добило значението, което тук, у нас, му се падна. Наистина, своите успехи то в значителна степен дължеше на простотата на своята догматика, с която далеч превъзхождаше учението на официалната църква. В него нямаше място за никакви свети тайни. То носеше ясен отговор на всички въпроси, които можеха да се породят в умове, принудени да търсят, но неподготвени или неспособни да се задоволяват с абстракции. Но когато се подчертават тия негови особености, не трябва да се забравя, че то намери най-благоприятна почва за разпространение тъкмо в общества, изправени пред проблеми, трудно разрешими, и в земи, чието бъдеще в едно или в друго отношение бе отбелязано със знака на пълна несигурност. И от степента, в която тия именно условия тук или там съществуваха, се определяше не само силата на разпространението на богомилството, но заедно с това и дълбочината на неговото отрицание. Тъй се обяснява обстоятелството, гдето, след като не смогна да се задържи в съседна Сърбия, учението на поп Богомила намери широк прием в средновековна Босна, а след това в Северна Италия и в Югозападна Франция. Тъй става понятен и фактът, гдето в различните тия земи то се явяваше с отсенки, които и до днес будят недоумение у мнозина.

  Колко тясна бе връзката между богомилството и дадена историческа действителност и колко чувствително се отекваше в него тя, се вижда и от колебанията, на които то бе изложено в самата България. Тия колебания се проявяваха еднакво в ширината на влиянието му върху масите, както и в степента на неговото отрицание. Докато през известни моменти от нашата история то като че ли затихваше, а спадаше и враждебността му към държава и обществен строй, през други то със стихийна сила се навдигаше срещу тях.

  Ако се вгледаме по-отблизо в тия промени, лесно ще забележим, че те представяха ритмично отражение на съответни състояния в нашия живот. Когато настъпваха за него моменти на възход и вътрешните му противоречия отслабваха, мрачната проповед на богомилството вече не намираше достатъчно оправдание и поради това оставаше без особен отзвук в душите. В такива случаи и в самото богомилство като че ли наставаше известно примирение с действителността и остротата на отрицанието му отслабваше.

  Но периодите на възход у нас бяха именно тия, през които националните начала вземаха връх в живота ни. И обратно: периодите на упадък се явяваха, когато чужди влияния ни отклоняваха от нашите естествени пътища, за да превърнат в нищо изграденото с много минали усилия. От това следва, че в основите на богомилството лежеше смътен усет за погрешните насоки, по които се движеше развитието ни, таеше се неосъзната привързаност към народната ни самобитност. Нещастието бе там, че то не съумя да се задържи на тая почва и върху нея да се оформи като идеология на националното ни строителство. Изникнало като противодействие срещу една уродлива действителност, то се увлече дотам в отрицанието й, че за него загуби всякакъв смисъл въпросът с какво тя би могла да бъде заместена. Издигайки се срещу една крайност, то само бе отхвърлено в друга.

  Причината за това навярно не лежеше само в психологическия закон за противоречието. Може би от още по-голямо значение тук бе и духовната незрялост на средновековното ни общество. То можеше да усвои един мироглед, в който вярваше, че се крие известно обяснение на нашата действителност, но по-далеч от общите представи, съдържащи се в тоя мироглед, то не бе в състояние да отиде. Защото за това се изискваше способност за самостойно творчество, до каквото сподавената от чужди влияния мисъл на средновековния българин не бе в състояние да се издигне. Поради това, сглобено всецяло от елементи и представи, създадени в чужда среда и при съвсем особени исторически условия, богомилството остана само с тях и спря насред път. Отказвайки признание на живота такъв, какъвто го виждаше, то всъщност признаваше, че друг той не може да бъде. Духовното бунтарство и отрицанието свършваха, следователно, в учението на поп Богомила с пълен квиетизъм и безразличие към всичко световно, а оттук – и към съдбините на народа ни. И в това лежеше неговата най-голяма особеност: то можеше да подкопава и руши, но не бе способно нищо да съгради.

  Това реши и собствената му съдба. Както и всички учения, от които бе заело идеологията си, то трябваше накрай да изчезне съвсем от историческата сцена. Не защото черковните проклятия и преследвания на светската власт се сипеха върху него. Най-големият неприятел на богомилството бе самият живот с всички вложени в него желания и стремежи. И те тука, както винаги и навсякъде, се оказаха по-силни от всякаква доктрина. Тъй заедно с богомилството трябваше да потъмнее и да изчезне в тъмата на вековете и паметта за неговия създател – поп Богомил. Анатемите, с които църквата затрупваше името му, бяха само епитафии за тоя, чието учение, отричайки света на реалностите, само бе отречено от него. Но отречено и преодоляно все пак твърде късно: след като завърши своята мисия – задържа народа ни завинаги отвърнат от живите и непосредствени задачи на неговия исторически живот, разруши Вътрешното му сцепление и обрече на парализия неговите творчески сили.

3

  Но трагизмът в старата ни история не бе само в това, гдето съзнанието на народа ни оставаше винаги разпънато между две еднакво безплодни и от гледището на националните ни интереси еднакво вредни крайности – богомилството, от една страна, и византинизма – от друга. Истинското нещастие се състоеше в това, гдето между тия две крайности не се създаде нищо. Липсуваше средината, от която можеха да изкълнат семената на естественото и здраво развитие. Задачата за тяхното отглеждане би могла да бъде поета от църквата и нейните представители. През далечното минало предимно върху нея лежеше дългът да просвещава обществата и да сочи житейските им пътища. Специално у нас народът ни само чрез нея можеше да постигне духовното си освобождение от противоречията, родени при сблъскването му с проблемите на историческия му живот. Тя бе освен това и най-пряко застрашена от броженията, които намираха изход в религиозното сектантство.

  Ние споменахме вече, че нейните ранни представители не бяха се оказали глухи към гласа на високото си призвание. За жалост техният пример остана скоро без последователи. Наистина и след епохата на Бориса и Симеона се явяваха отделни умове, които вещаеха опасностите и зовяха към опомняне. Един от тях бе известният презвитер Козма. Нахвърлената от него картина за живота и нравите на тогавашното българско духовенство е наситена с тъмни багри. Леност и невежество, бягство от задължения към общество и близки, липса на любов към себеподобния, равнодушие към слаби и обидени в живота, а покрай всичко това угодничество към властници и силни, необикновено разбито чувство на себичност и слабост към житейски удобства – това са преобладаващите черти, с които изстъпват пред нас представителите на българската църква. Тъй много ли се бяха отдалечили те от дълга да служат на Бога и на своя народ?

  Към времето, когато богомилската проповед увличаше масите и глъхнеха без отзив изобличителните слова на Козма, у нас бе изгряла славата на Ивана Рилски. Неговата поява не е ли доказателство, че народът, който бе го родил, не бе задушен от крайностите на отрицанието, нито пък затънал в тъпо примирение с недъзите на всекидневния си живот? И почитта, с която българската църква обгради името на рилския подвижник, не е ли свидетелство, че въпреки всичко тя не бе забравила своя християнски и народен дълг?

  Иван Рилски безспорно е едно от най-интересните явления на нашата история. В него бе добил своеобразно въплъщение духът на една епоха, препълнена с противоречия и жадно търсеща изход от тях. Наред с пробуденото и намерило израза си в богомилството съмнение във всички ценности на живота и във всички истини на църковното предание, наред и с противоположното увлечение – да се вземат от тогавашния живот всички блага, които той можеше да даде – Иван Рилски се явява идеален изразител на трета насока, която виждаше смисъла на човешко битие и диреше разрешението на всички сложени пред него проблеми само в дълбоката и безусловна вяра. Затова у Ивана Рилски всичко бе съединено във величествена и тиха хармония. Той вярва и никакви съмнения не размъщат неговата душа. И тъй като вярата е дадена в църковните догми, те за него са нещо абсолютно, което не подлежи на никакво разсъждение или проверка. Ако в тях има нещо непонятно за човешкия ум, то е поради неговото несъвършенство. Всъщност сложната и тъмна християнска догматика малко го интересува. Защото – самоук и прост монах – той чрез ума си бе дошел само до азбукето на вярата. До нейните дълбочини бе достигнал той по чисто интуитивен път. Поради това, ако и всецяло проникнат от мирогледа и етиката на християнството, те у него живеят с чертите, общи за всички религии, чиято основа е духовното прераждане на човека. Всичко останало – молитви, обреди или конкретни представи – има за него значение само на средства, форми или символи на богопочитание. И той ги приема като нещо дадено и установено, в чийто смисъл също тъй не може да съществува никакво съмнение.

  Всичко това е малко или много известно и заслужено оценено. И не на него искаме да обърнем внимание тук, когато говорим за Ивана Рилски и за духовното направление, чийто най-забележителен изразител бе той в средновековна България. Най-съществено за това направление бе, че то също тъй не включваше в себе си никакви социални мотиви, а поради това бе лишено всецяло и от всякакви национални елементи. Колкото и странно да изглежда, но то – по други пътища и чрез други средства – водеше към същото отношение спрямо живота и света, което се съдържаше и в самото богомилство. В „Завета“ си към своите ученици Иван Рилски между друго се обръща към тях с думите: „Утвърждавайте във вярата своя новопросветен и еднокръвен народ! И наставяйте го да изоставя нелепите езически обичаи и зли нрави, които е запазил и след приемане на светата вяра. Защото той върши това поради грубост и се нуждае от вразумяване.“ На своите ученици, следователно, светецът вменяваше дълга на мисионерството и народното наставничество.

  В своя собствен живот обаче следвал ли бе сам той гласа на тоя дълг?

  Нека не забравяме, че това бе през епохата на цар Петра. Обществото ни, разядено от вътрешни недъзи и раздрусано от противоречия, губеше все повече устойчивостта си. Тресеше заедно с това и самата ни държава; отдавна тя вече не бе в състояние да брани своите територии, над чиито граници се издигаха неприятели, все по-многобройни и по-сурови. Народът ни, духовно разединен, обезверен и обхванат от вцепенение поради усета за грядущи и много по-страшни беди, напразно чакаше големи свои синове, които да му възвърнат вярата и самоупованието, да го ободрят и да разбудят потенциалните му сили, да ги впрегнат в борба за неговото спасение. В това тежко време, когато невидима ръка с огнени букви пишеше върху потъмнялото българско небе страшното „мани, текел, фарес" и когато зовът или примерът на обикновени и неизвестни труженици не бе достатъчен, за да сложи край на всеобщото вцепенение, живееше и рилският светец. Но скрит низ планинските пущинаци и забравил за човека, който страдаше и търсеше лек за страданията си, той съзерцаваше Бога. Тук, победен от мълвата, бе се запътил да го дири и българският цар Петър, тук трябваше да го търсят и всички тия прости и отрудени синове на нашия народ, които – измъчвани от съмнения или от чувство на духовна слабост – жадуваха за вяра, за лек срещу болките на земния си живот или за успокоение на страховете си пред тъмното народно бъдеще. Но това, което в края на своето пилигримство те можеха да отнесат със себе си, бе само споменът за бегло зърнатата фигура на светия човек или някоя отронена от него дума. Самият цар Петър, тоя кротък и безпомощен човек, върху чиито слаби плещи с всичката си тежина бе легнало едно разглобено царство и когото може би бе довела тук смътната надежда да намери ободрителен съвет и подкрепа, трябваше да се върне назад, без дори да му бъде позволена радостта да види поне отдалече лицето на светеца.

  Надарен с Вътрешна сила да победи жизнения инстинкт у самия себе си, Иван Рилски бе използвал тоя свой дар, за да устрои личния си покой; прозрял смисъла на човешкото съществувание в нравственото съвършенство и сближението с Бога, той не намери по-друго средство за постижение на тая цел от това – да се откъсне и отдалечи от себеподобните си, от тия, на които би могъл да служи за пример, упование и поддръжка. В епохата, когато за векове и във всяко отношение се решаваше съдбата на народа ни и той чакаше водачи, за да ги последва в трудното дело за изграждане на ново бъдеще, Иван Рилски се яви да издигне в идеал бягството от живота, стремежа на отделната личност да отдели своята съдба от тая на колективитета. Стремеж, в чиято основа винаги е лежало себичното съзнание, че много по-лесно е човек да постигне собственото си спасение, отколкото да се обрече на подвига за спасението на всички. Така наред с всички тия, които в слепотата си оставяха или даже съдействаха на силите на разрухата да подкопават основите на народностното ни съществувание, наред и с богомилството, което отрече изобщо света, защото не бе в състояние да види изход от недъзите на националната ни действителност, дойде и отшелничеството, което с още по-голяма сила утвърди равнодушието към тая действителност, равнодушие, равносилно с нейното отрицание.

  Произлезли от два съвсем противоположни мирогледа, богомилството и православното отшелничество, следователно, се сближаваха в крайните си изводи, стигайки до едно и също отношение към живота и света. Поради това от гледището на задачите, с които нашият народ имаше да се справя, примерът на рилския пустинник имаше същия смисъл, който се съдържаше и в учението на богомилския ересиарх. И единият, и другият отвръщаха умовете от проблемите на реалното строителство, за да ги задържат в областта на религиозното съзерцание и на отрицанието. От това гледище, ако тук различие съществуваше, то бе не толкова в силата или естеството на това отрицание, колкото в логическата му обосновка. В случая трябва да се признае, че светецът оставаше далеко зад еретика. Защото проповедта на еретика съдържаше само логическите изводи от основните принципи на неговото учение: ако то отричаше света, това бе, защото изхождаше от възгледа, че той не може да бъде преустроен. Християнинът, напротив, вярваше и вярва, че светът с цялото си устройство и всички наредби е творение Божие. И само слабостта на човека, податливостта му към внушенията на Злото го отклонява от пътя, начертан от Създателя. Съдействал би, прочее, да се изпълни волята на Бога само тоя, който не би стоял със скръстени ръце пред злините на живота. Дейният алтруизъм и беззаветната служба на доброто произтичат от същността на християнството. Тям то дължеше и тържеството си като световна религия. Тъкмо тая негова същност бе изоставена от отшелничеството, което й противопостави квиетизма, т. е. егоизма на отделната личност, съзерцателната й леност.

  В съжденията над нашата история много често е изтъквана решаващата роля на богомилството. Нему се приписва и цялата вина, загдето средновековната ни държава загуби опора в съзнанието на масите и поради това никога не успя да закрепне. Тоя възглед е едностранчив, в него се съдържа само част от истината. Защото ние бяхме не само богомилски народ, но и народ на отшелници. Началото, положено от Ивана Рилски, се разрасна в движение, не по-малко съдбоносно от това, което бе вдъхновявано от учението на поп Богомила. Отшелничеството отне на народа ни и остатъка от силите, на които в борбата си за съществувание той можеше да разчита. През века непосредствено преди окончателната провала на средновековна България страната ни бе препълнена не само с богомили и последователи на всевъзможни други секти, една от друга по-уродливи и крайни; планински пущинаци, гори и пещери гъмжеха и от подивели отшелници. Затова и исихаството, което носеше идеологическата обосновка на отшелничеството, нигде не намери толкова много и тъй ревностни сподвижници както у нас. Накрай земята ни като че ли се оказа дори тясна да побере своите синове бегълци от живота и от задълженията към него, та те трябваше да се разпилеят и по чужди страни. Едничкият отшелник, когото средновековна Сърбия видя у себе си, бе българин, дошел тук, защото в своето собствено отечество не бе намерил място, гдето би могъл да се почувства необезпокояван от никого и в пълна самота.

* * *

  Широкото развитие на отшелничеството в средновековна България не бе нещо случайно. Като масово явление бягството от живота, в каквито форми и да се проявява то, е характерно за общества дезориентирани, загубили вяра в себе си, с изхабена жизнена енергия. В такова състояние изпадна българското общество след първата четвърт на X в., а повторно се озова то в него наскоро след създаването на второто ни царство, едва няколко години след смъртта на Иван Асеня II. Нашият исторически живот се движеше като че ли в някакъв омагьосан кръг. Народните ни сили се изтощаваха в страшни напъни, принасяха се тежки жертви за народност и държава, за да се окаже накрай, че Всичко е било съвсем напразно. Поради това че бе изместено от естествените си пътища, развитието ни не само че не постигаше нещо действително ценно и здраво, но всеки период от него свършваше с кризи и поврати, при които се виждахме отхвърлени далеко зад пределите, от които почвахме. Не е чудно поради това, че народната ни душа се превърна в почва, тъй открита за пристъпите на отчаянието, и че това отчаяние, освен в религиозно-философското отрицание, намери израз и в напълно пасивното отношение към света.

  Също както и богомилството, значи, отшелничеството бе не първопричина, а последица от недъгавостта на нашия живот. В историята обаче, както и навсякъде, съществува непрекъсната връзка между нещата. И това, което само е плод от действието на дадени условия, от своя страна се превръща в изходна точка на нова редица явления, които действат в същата посока. Тъй бе и в дадения случай. Предизвикано само от духовната безпътица на старото ни общество, отшелничеството – с увлеченията, които създаваше – още повече задълбочаваше кризата в него.

  Погледнато тъй, самият Иван Рилски, родоначалникът на анахоретите у нас, бе всъщност и първата видна жертва на настроението, което ги създаваше. Исторически той и неговото дело могат да бъдат обяснени, а в известен смисъл – да получат и своето оправдание. Защото във всяко общество може да е твърде голям броят на контемплативните натури, у които липсува воля да въздействат непосредствено над околната си среда или които съзнават, че не им достигат сили да се борят с тъмните й страни. Те не са виновни, че природата ги е създала именно такива. Но дори и у общества наглед безнадеждно болни, не по-незначително може да бъде числото и на тия, които са готови на всичко заради спасението им, стига вярата в това спасение да бъде запалена у тях и да им бъдат посочени пътищата, по които то може да бъде постигнато. В бягство от живота търсят убежище не само съзерцателите и не само тия, у които чувството за себичност е потиснало съзнанието за дълга към обществеността. Имало е и ще има отшелници, разкъсвани от пориви за творческа дейност, а способни да вземат и от живота много от неговите блага. Отказът от всичко това за тях е страдание и тежък подвиг. И ако те стигат до решението да се обрекат на него, то е само защото не са съзрели смисъла или възможностите за друг, по-радостен и по-плодоносен.

  Поради всичко това, колкото обективните условия в нашия живот да му благоприятствуваха, примерът на рилския пустиножител не би намерил тъй много последователи, ако не бе получил авторитетна санкция на друг фактор – българската църква.

  Дългът да бъдат носители на идеали в живота на народите е лежал винаги и преди всичко върху тия, на които е поверено тяхното ръководство. От способността на водачите да разберат нуждите на своето време и съобразно с това да открият най-верните средства и най-пригодните пътища за тяхното задоволяване е зависело и историческото бъдеще на всяка народностна или политическа общност. В миналото – ние вече споменахме това – привилегията и тежката отговорност да бъдат такива водачи лежеше главно върху представителите на църквата. Особено у нас, гдето тя бе извикана на живот като институт за държавно и народностно самосъхранение. На това свое високо призвание – и когато твърдим това, ние имаме пред очи общото и цялото, а не отделните и твърде редки изключения, – на това свое призвание българската народна църква измени не само защото твърде рано изостави традициите на апостолата, осветени от нейните създатели. Еднакво неспособна да се впрегне в дейна служба на своя народ и да зове към пробуда неговите творчески сили, тя подири оправдание на своята леност и облече отшелничеството в сиянието на върховна светост. За това, подслонявайки у себе си ревниво спомените за всеки по-виден анахорет у нас, тя особено скъпо съхрани паметта и на първия измежду тях – на рилския отшелник. Не бе достатъчно, че тя го провъзгласи за най-големия светец, откърмен от нашата земя. Той, пустинникът, бе утвърден от нея и като закрилник на българския народ. Тъй отшелничеството и отрицанието на живота – явление, срещу което в името на своите жизнени интереси всеки народ би трябвало да се обяви – бе издигнато като идеал на една народностна общност, която искаше да живее и следователно трябваше да се бори с живота. И издигнато от тия, чиято първа длъжност бе да поддържат жизнените начала в тая общност, съзнанието й за това, че тя не може да се обрече на самоунищожение.

  Поставен в крайно неблагоприятни и тежки условия за съществуване, народът ни, повече от всеки друг народ, се нуждаеше от апостоли и от водачи – ясновидци и творци. Неговото нещастие се състоеше в това, че той винаги се виждаше воден от слепи подражатели на чуждото или от отшелници и гении на отрицанието.

  Духът на това отрицание тежи върху нас и днес. Между другото и защото – изправени пред задачите на едно сурово настояще и принудени да се обръщаме към миналото, за да черпим от него упование и нравствена сила срещу изпитанията, които ни чакат – ние мъчно можем да съзрем зад себе си образите, които са ни нужни. Те са затулени там от сенките на други, които само наивността или недоразумението са могли да превърнат във велики народни наставници и водачи. Нали за това денят на един от тях – рилският отшелник – бе избран за прослава на всички тия, които имат безспорното право да бъдат считани за наши будители?

Философски преглед, 4, 1934, № 2.

Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас решително всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава сила и нигде значението му не е тъй голямо, както в областта на образованието и изобщо на духовното ни битие.

Жертви за народната си просвета ние, общо взето, никога не сме скъпели. За това в делото на народното образование минавахме за народ, който далеко е опредил съседите си. И не само при един случай с гордост сме сочили, че по общия брой на училищата си и по процента на грамотността сме почти достигнали равнището на големите културни народи. Още по-значителен изглежда напредъкът ни в ръста на средното образование. Тук вече по относителното число на своите училища – поне до преди година и половина – ние едва имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – съответно на числеността си – тъй голямо количество „интелигентни“ със завършено средно или висше образование, каквото вече имаме ние..

Всичко това обаче е само едната страна на въпроса, парадната му външност. Всъщност, всеобщата ни грамотност, за която тъй самодоволно обичаме да говорим, представя истинско недоразумение. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас простото писане си остава най-сложното измежду всички изкуства. Тия, които през време на войните са имали възможността да преглеждат войнишката кореспонденция, знаят, че обикновеният грамотен българин не може сносно да напише дори неколко реда. А неграмотността у нас съвсем не е явление специфично за тия, които дължат образованието си само на първоначалното училище. В известен смисъл нещо съвсем обикновено е тя сред питомците и на средното. Разбира се, тук не е дума за неустановения, а в некои случаи и съвсем непоследователен официален правопис, който след няколкократните си промени поставя при некои случаи в затруднения и най-опитни книжовници. Средният тип образован българин не е в състояние да „съчини“ правилно, без груби граматически, езикови или стилни грешки, нито една страница. За това, въпреки грамадното количество „интелигентни“, с каквито вече е претоварен животът ни, толкова малко са българите, които могат да мислят правилно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодически печат. Това е не само, защото в него се пише просто и ясно, както хората обикновено си говорят, но още и защото главното изискване, на което навсякъде един публицист трябва да отговаря, е – да пише стилно и граматически издържано. Само у нас на това условие никой не държи. И всеки, който е общувал с чужденци, навярно не еднаж е слушал оплаквания от българския език на нашата преса. Тя не само че не съдейства да се развие и затвърди, но обикновено похабява чувството за правилна реч.

Това, което е в пресата, в още по-големи размери e в държавните и обществените ни учреждения. Те открай време си остават най-удобният и спокоен приют на безграмотността. Обикновеният нашенски чиновник – голям или малък – продължава да бъде олицетворение на човек, който не само че не знае граматиката на своя език, но няма и най-елементарен усет за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява тъй, както в благословените български канцеларии. Не напразно най-забавните страници на хумористическия ни печат са тия, в които се поднасят образци от словесното творчество на нашето чиновничество. А езиковата култура е най-елементарното качество на образования човек. И който нея не притежава, е лишен от първото условие за всяко по-нататъшно развитие; както – и училищна система, която не смогва нея да насади у питомците си, сама дава доказателства за своята негодност.

Но това тържествено шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и само за себе си. То е само частичен и външен израз на друго явление, по-съществено и с по-голямо значение: необикновения ръст на така наречената полуинтелигенция. Особените условия, всред които светът се озова след голямата война, предизвикаха появата на тая социална категория почти във всички страни. Но докато там тя е нещо ново, у нас – поради причини чисто нашенски, тя не е липсвала никога през целия период на свободното ни съществуване.

Освобождението ни завари в много отношения съвсем неподготвени, за да заживеем, както трябва. Държава и общество за устройството и отправлението на многобройните си и разнообразни служби чувстваха нуждата от цяла армия малко или много квалифицирани работници. Потребни бяха хора за разните клонове на държавното и обществено строителство, дейци в стопански и културни институти, школувани специалисти в различните свободни професии или технически служби. Трансформирането на народното ни стопанство, поради новите условия на производството и размяната и поради настъпилата сложност в социалните отношения, изискваше и от обикновения жител на града и селото знания, от каквито в миналото рядко некой чувстваше особена потреба.

Пред тоя, тъй остро усетен, недостиг от образование и от „учени“ хора, държавата не можеше да остане безучастна: тя бе най-рано и най-силно засегната от него. Притури се още и съзнанието, че като народ във всяко отношение сме твърде закъснели и че на всяка цена трябва да догоним тия, които с ни изпредили. Всичко това превърна грижите за екстенсивния ръст на училищната просвета, особено тия за средното и висше образование, в основен стимул на културната ни политика. Колкото недостатъчно подготвени и да се явяваха питомците на нашите училища, и тия, които се изпращаха да добият набързо образованието си в чужди учебни заведения, те все пак се явяваха по-годни от другите, които не бяха минали никаква школа. Увлечени в това направление обаче, ние отивахме към все по-големи крайности. Защото и след като нуждата на държава и общество от масов приток на интелигентски кадри вече значително намаля, процесът на тяхното създаване не само че не бе ограничен, но се и засили. Паралелно с това, вместо да бъдат повишени, намаляваха и изискванията, на които трябва да отговаря образованият човек. Безспорен, но многозначителен факт е непрестанният стремеж у нас от десетилетия насам да се облекчи учението, да се направи то възможно по-просто, следователно, – достъпно и за най-посредствените. „Модерни“ педагогически веяния се надпреварваха, за да се поставят в услуга на това движение, при което всеки можеше да получи формално признание за образован човек.

Така, заживяло още от самото си начало при условия твърде неблагоприятни за работа, българското училище все повече падаше, вместо да се издига и да засиля въздействието си върху своите питомци. И всяко ново поколение от тия последните излизаше от него по-малко подготвено. Вместо да превъзхождат духовно своите бащи, децата се явяваха по-негодни от тях.

Намесиха се причини и от друг характер, които стихийно тласкаха развитието ни в еднаж поетите насоки. Войните предизвикаха дълбоко разстройство в икономическия ни живот. Националното ни богатство намаля; извънредно много се ограничиха и възможностите за поминък чрез непосредствена стопанска дейност. Така животът и земята ни се оказаха вече тесни за поколенията, които подрастват. И при липсата на всякаква други възможности, тям оставаше единствения изход – да се насочат към училището. Знанието е най малкото, което ги интересува; склонност към духовни занятия грамадната част от тях съвсем и не чувства. Това, което те дирят от училището, са дипломите, а от живота – хляб и след това, – удобство и лека кариера.

Така се създаде и увеличи, докато най-сетне доби пълно преобладание в живота ни, тая маса от хора, свършили разни видове училища, претенциозни и самонадеяни, но в голямото си мнозинство лишени от всякаква култура; късогледи егоисти, за които светът свършва там, догдето се простират границите на собственото им благополучие, или – в най-благоприятен случай – задълженията, които им налага тяхното непосредствено занятие. Повърхностни, лениви и равнодушни, те са готови обаче да резоньорстват на всяка тема. Самодоволни, защото им липсва самокритика, те се явяват критически настроени към всяко творческо усилие в нашата общественост, понеже знаят, че тъй се освобождават от задължението да му сътрудничат. В едни случаи безпринципни и способни на всеки компромис, а в други – готови да се наредят зад всяко модно веяние, щом като, без да изисква от тях каквито и да било жертви, то им обещава некакви облаги, или поне им осигурява възможността да минат за напредничави. Това са хората, които дирят равните пътища в живота и се плъзгат по повърхността му, но никога и не помислят да надникнат в скритите му гънки. Цялата мъдрост, с която живеят, се изчерпва със заучени формули. Повечето от тях нищо не търсят да разберат и научат, поради простата причина, че нямат никакви духовни потреби, а не са свикнали и да мислят.

Тая маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост – от низините до върховете ѝ. Затова животът ни е задръстен и обречен на безплодие. Нашето нещастие обаче произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога не са били лишени от възможността да играят значителна роля в тоя живот, а през последните десетилетия – да изстъпят и като ръководна сила в него. Те се явяват навсякъде: в публичността – като безогледни демагози; в държавни и обществени учреждения – като важни бюрократи. Намираме ги в стопанските и културни институти, гдето дават вид, че промишляват и работят; по стъгдите, гдето шумят, или по ъглите, гдето шепнат, недоволстват и интригуват. От тях зависи всичко. Защото те са, които създават настроенията и смогват да използват всяко обществено недоволство, при все че – като решаващи фактори, – именно те или техни събратя са истинските сеячи на всяко разочарование и отрицание. Те държат в плен и съзнанието на масите. Тия последните в душата си ги ненавиждат, но вървят след тях поради това, че няма други, след които да тръгнат: срещу тях в живота ни липсва всякаква организирана сила. И няма откъде да се яви. Защото през целия период от освобождението си до днес ние не успяхме да създадем в средата си това, което се нарича духовен елит – обществен слой от морално здрави, проникнати от традициите на своя народ и всестранно просветени люде, каквито стоят начело на всяко нормално развиващо се общество, ръководят и съгласуват или контролират отделните негови прояви. А, като що годе значителна обществена величина, не се създаде у нас и оная културна среда, от която такъв духовен елит би могъл непрестанно да се попълва и обновява, която заедно с това би му служила за необходима обществена опора, осигурявала би му възможността да въздейства върху съзнанието на масите. Обществените функции на подобен елит се изпълняват у нас от същата полуинтелигенция.

Тая е причината, загдето нито в една област на националното си и държавно строителство ние нямахме и за това не можехме да следваме здраво обмислени и ясно начертани цели и загдето отсъстваше всяка приемственост в развитието ни. Липсата на кристализирана и носена от обществен елит национална мисъл у нас обяснява също тъй, защо въпроси от съдбоносно значение за племето ни от десетилетия напразно очакват да бъдат, не дори разрешени, а просто съгледани; защо големи културни почини остават в областта на мечтите и на хубавите пожелания, а други, поради това, че липсват хората, които би могли да им дадат плът и кръв, залиняват още при самото си раждане.

До каква степен е опустошен животът ни и колко голяма е липсата на „хора“ у нас, се вижда особено днес, когато тоя живот е спрял върху един от най-съдбоносните си завои. Искаме да ликвидираме с миналото, а не знаем как да сторим това и с какво да го заменим. Нужни са умове, за да покажат пътищата, които трябва да се поемат, водачи, които да поведат из тях, и най-сетне – кадри от изпитани труженици, които да ги разчистят и направят проходими. Не се явяват обаче нито едните, нито другите. И в усета за пълното си безсилие се виждаме принудени да се занимаваме с формите и да припишем всичко тям, забравяйки, че всяка форма е израз на определено, съответно ней съдържание, без наличността на което е обречена неминуемо да се из роди и свърши с резултати тъкмо обратни на тия, които са били очаквани от нея. Нали именно на това обстоятелство – отсъствието на живо, предварително дадено съдържание, т. е. на идеи, които носят разрешение на узрелите проблеми, и на хора, годни да въплътят тия идеи, – се дължи несполуката на всички по-раншни опити да бъде изведен живота ни от безпътица, нали все поради същата причина такъв край, изглежда, ще бъде отсъден и на последния измежду тях?

Обикновено се счита, че изворът на всичкото зло в живота ни днес лежи в нещастния изход на войните, в умората и разочарованията, които те донесоха на народа ни. Вярното в случая е единствено това, че войните с всичките им последици само спомогнаха, щото кризата да получи особено болезнен характер. Защото претърпените погроми не бяха нищо друго, освен естествена последица все на същия основен недъг у нас – отсъствие на зряла национална мисъл и на водачи дорасли за призванието си. Нима нашият физически и духовно тъй здрав народ, след като даде всички поискани от него усилия и жертви в тия войни, би стигнал до катастрофа, ако тия, на които всецяло бе поверил съдбините си и които бяха длъжни да промишляват за него, знаеха какво вършат и накъде го водят?

„Политици“ от разни степени и величини ние винаги сме имали в изобилие, дори много повече, отколкото това е естествено и нужно за един народ като нашия. На политиката у нас винаги се е гледало като на най-лесното и най-достъпното от всички занятия. За това и полуинтелигентът намери в нея най-благодатното измежду всички поприща. И тъкмо тази е причината, загдето тук бе тъй пълна липсата на творчески умове и загдето обикновеният политически деец у нас – както нигде другаде – до такава степен е лишен от подготовката и изобщо от качествата, необходими за тоя, може би, по-сложен от всеки друг род дейност. Някога историкът на нашето време ще се чуди на жизнената сила, развърната от народа ни в преживените големи събития; ще се чуди, може би, и на издръжливостта му в тежките следвоенни години. Това обаче, над което сигурно ще спре най-много вниманието си, ще бъде въпросът – как тоя силен и бодър народ в най-критическите години на новата си история не смогна да излъчи из себе си нужните му водачи, а остави съдбата си в ръцете на недорасли духовно свои синове.

При един или друг случай, когато се е заговаряло у нас по тоя въпрос и са се дирели отговорностите, между другото и в духа или в системата на политическия ни живот, с всички негови тъмни особености, често са се чували позовавания към миналото, към епохата непосредствено след освобождението: от тогава тая система и дух водели началото си и именно тям, все пак, сме дължали ние всичкия си осъществен до сега напредък. Тъй сложената защита обаче ако не представя някакво недоразумение, сигурно разчита на наивността на тия, за които е предназначена. Защото същността тук е именно израждането на онова, което някога бе започнато и, при благоприятни условия, можеше да даде нещо, наистина хубаво и добро. A най-верен признак на подобно израждане винаги са се явявали усилията на недостойните епигони да прикрият със заслугите на големите си предшественици своите собствени прегрешения и нищета.

Както отделните хора, тъй и народите, са склонни във времена на нещастия да се самооправдават, като отдават всичко на стечението на слепи случайности и изобщо на обстоятелства, лежащи вън от самите тях. Нещо подобно като че става в случая и с нас. Казва се, – нима на един народ като нашия, едва що възкръснал от пепелищата на миналото си, лишен и от опита, който само времето може да даде, нима на един такъв народ може да се хвърли упрекът, че в късия период на свободното и съществуване не е успял духовно дотолкова да възмъжее, че да налучка верните пътища на своето развитие, създавайки заедно с това – и необходимите му кадри от ръководители?

Всичко това може да е тъй, но само в известен смисъл и до известна степен. Защото не е напълно вярно, че свободния си живот ние започнахме без всякакъв духовен капитал и без достатъчен свой опит. Нашето политическо освобождение се предшестваше от дълъг период на борби за духовна свобода и църковно самоуправление. В тия борби народът ни прояви не само удивително сцепление и издръжливост, но и рядка дисциплина. За да се стигне обаче до крайния успех, всичко това далеч не бе достатъчно. В превратностите, през които минаха тия борби, тогавашният българин прояви такъв такт, методичност и умение да се подготвят, предугаждат или изчакват събитията и се използват благоприятните обстоятелства, че буди и днес удивлението ни. Народната маса тогава не всякога изстъпваше на сцената. Тя влизаше в действие, само когато – грижливо подготвени от мълчаливата работа на признатите ѝ водачи – настъпваха моментите за нейния натиск и той можеше да произведе желания ефект. Най-важното в тоя бавен процес на национално осъзнаване и възмога бе, че такива избраници, народни водачи не само съществуваха, но образуваха цяла плеяда: всеки достатъчно подготвен за службата, която неговите знания, способности или обществено положения му отреждаха, и всеки напълно проникнат от съзнанието за отговорностите си. Жертвите, които трябваше да се дават, не намаляваха броя на тия труженици, защото чувството за дълг бе вече разпалено в много сърца и на местото на един ратник, излязъл от строя, бяха готови да изстъпят редица други. Тоя духовен елит бе, който със своята мисъл и дело не оставяше започнатото движение да затихне и внушаваше на всяка враждебна сила усета, че има пред себе си съпротива, която мъчно би могла да бъде преодоляна.

Възпитани от примера на тия люде и носители на техните завети бяха и мнозина от първите зидари на новата ни държавност. И тям тя дължеше всичко добро, което понесе в себе си, а ние – всички постижения през новото време. Продължителите на делото, започнато от тия първи зидари, не бяха следователно принудени да градят върху нищо. Те бяха получили едно – наистина не особено голямо, но ценно – наследство и имаха лекия дълг да го запазят. На тоя именно дълг те измениха.

А за да се види какво представяха в това отношение другите и, следователно,– какво можехме да направим и ние, достатъчен е един малък паралел със западните ни съседи. Тяхното освобождение не бе предшествано от тъй буйно просветно движение, както нашето. При устройството на свободния си живот, те нямаха зад себе си нито примери, нито завети като нашите. И все пак, неизминали тридесет години от освобождението им, и там вече съществуваше национална и държавна идеология, от каквато ние и до днес сме лишени; имаха те и нещо по-вече – цяла фаланга от духовни водачи, които заработиха за нейното осъществяване. Още в 1844 година се яви знаменитото „Начертание“ на Илия Гарашанин – програма за разрешение на „югославянската национална проблема“ от тогавашното сръбско княжество. В тоя документ бяха нахвърлени големите линии на сръбската национална и държавна политика, нейните далечни цели. И въпреки превратностите и разочарованията, с които животът на малката съседна държава бе тъй богат, нейните представители следваха тия основни линии неотклонно през течение на много десетилетия. За това, когато настъпи времето на съдбоносните решения, ония там, външно много по-слаби от нас, се оказаха далеч по-подготвени да се справят със задачите си.

Вековете на робството оставиха у нас твърде тежки наслоения и още много време ще трябва да изтече, докато се освободим от тях. Редица външни фактори упражняваха, особено в най-новото време, влияния, също тъй не всякога благотворни върху ни. От особено значение тук бяха двете големи събития, с които почна новото ни свободно съществувание: Освобождението, за което ние сами нямахме никакви заслуги, а след това – неочаквано лекият ни успех при Съединението и войната в 1885 г. Не е местото тук да се спираме върху значението на тия две събития за целия ни по-сетнешен живот. Достатъчно е да обърнем внимание само на една от техните последици. – Ние заживяхме с лекомисленото съзнание, че големите постижения в историческото битие на един народ не се нуждаят от дълга и всестранна подготовка, от предварително и умело организиране на неговите духовни и материални сили, от внимателно претегляне на много външни обстоятелства. Поради това, народът ни навлезе в най-новата си история с психиката на парвенюто и авантюриста: две черти, които и до ден днешен образуват най-характерната особеност в духовния образ на нашия полуинтелигент.

В епохата на възраждането ни – епоха на безшумен труд и постепенна възмога, когато всяка лека кариера бе изключена, а общественото поприще изискваше готовност за саможертва, – тоя психологически тип бе невъзможен. И ние вече знаем, че неговата поява дойде по-късно, а широкото му разпространение – едва през първите десетилетия след Освобождението. Времето, което наследи тоя период, все повече увеличаваше духовната пустота сред нас, за да ни доведе до днешното състояние, при което всяка „духовност“ е почти отречена, а на човека, всецяло живеещ в мира на идеите, се гледа като на чудак или на същество от съвсем други свет. Затова – въпреки страшната „нужда от хора“, каквато се усеща почти навсякъде – такива не се явяват. Или пък, ако все още тук или там могат да се намерят, предпочитат да стоят настрана, усамотени като истински отшелници. Духовните връзки между тях и обществената среда са скъсани, тъй като те знаят, че в нея не ще бъдат разбрани, а още по-малко – достатъчно подкрепени.

***

Така, оставен на слепите сили в него, животът ни тъпче на едно место, за да дочака може би нови катастрофи. Защото всеки изминат ден намалява общата ни съпротивителна способност, а следователно – и възможностите да се преодолее днешното състояние. Истинска заблуда би било да се успокояваме с мисълта, че тъй като криза преживява целият свят, нам не остава друго, освен да очакваме излекуването си чрез него – от мерките или средствата, които по-мъдрите и по-опитните от нас приложат за себе си. Едничкото общо нещо между нас и тях е може би само това, че и тук и там материалните основи на съществуването са разклатени и че върху повърхността на обществения живот, в една или друга степен, е изплувала полуилтелигентността.

Но духовната криза всред напредналите общества е в известен смисъл, нещо съвсем различно по същността си от преживяваното у нас. Там тя е последица от това, което бихме могли да наречем свръхкултура. Развитието там е стигнало една точка, по-нататък от която като че ли е невъзможно да се отиде. А в историята действат същите закони, на каквито е подчинена и биологията: застоят предизвиква разложение и упадък.

Преситено от всичко, що има, човечеството там се чувства отвратено от него. И, безсилно да го замени с нещо по-хубаво и добро, то добива вкус към елементарното и грубото, дори извратеното, предава се на истинска вакханалия. А еднаж настъпила тя, отприщват се всички язове и животът се превръща в мътилка, гдето нещата загубват истинската си стойност.

Би било съвсем несъобразно с действителността да се говори у нас за подобна културна хипертрофия и за пресищане от продуктите на съвременната цивилизация: нейните истински ценности и до днес ни остават непостижими. И ако в некои области или прояви на живота ни, споменатата вакханалия вече прониква, това се дължи на обикновения инстинкт за подражание, особено присъщ на всички недорасли. Упадъкът обаче намира у нас една среда, която, поради низката степен на развитието си, особено му благоприятства. При все това, ако днешното ни състояние се дължеше само на тия нови и външни влияния, то не би било тъй тежко. За жалост има и нещо друго: вътрешната разруха, в която те ни заварват и която засилват.

Какъв изход ще намери светът из днешния хаос, – това днес никой не е в състояние да предвиди. Може би тоя хаос ще се шири и задълбочава, докато най-сетне, след дълги мъки, из него изникне нещо съвсем различно от настоящето. Но може би, уморено от много блуждения, човечеството ще се върне към изпитаните стари ценности, като ги пригоди към изменените си нужди. Подобни ценности съдържа всяко минало. във времена на съмнения те, наред с всичко друго, могат да бъдат отречени и стъпкани, за да бъдат изровени по-късно и запазени като трайно достояние на живота. Едно е само вън от съмнение – че най-безболезнено и леко ще разрешат проблемата за бъдещето си тия общества и народи, у които, въпреки всичко, общото културно равнище остане на най-голема висота и духовното начало – най-малко нащърбено. В тях духовният елит, като по-голем или по-малък обществен слой, никога не ще изчезне, нито пък неговата изолация от останалата обществена среда ще бъде възможна. Не ще бъдат всецяло парализирани и силите на самосъхранението им, които се коренят в преданията на миналото. Тъй или иначе известна приемственост в тяхното развитие все ще бъде запазена.

Всичко това у нас липсва и тъкмо в тая липса лежат опасностите, на които сме изложени. Самата културна криза, която за целия свет настъпи едва след завършека на голямата война, за нас започна всъщност още от първите години на свободния ни живот. Защото именно от онова време тръгна рушенето на народния ни бит, – едничкото завещано нам от миналото културно наследство, – и поведоха своето начало безплодните усилия да пресадим у себе си истинските придобивки на чуждото културно творчество. От тогава, та и до сега, тая криза расте и се задълбочава, тъй като нито едното се помъчихме да спасим, нито пък другите бяхме в състояние да усвоим. Тъй заживяхме съвсем дезориентирани, без своя цел и без свой път, пленници на временни настроения и на необмислени увлечения и за това – без да бъдем способни да влияем на събитията, в които се виждахме замесени, – сами се превръщахме в тяхна играчка. Не от свръхкултура, за каквато може да става дума на Запад, а от истинска културна анемия, с всички нейни последствия, е обхванат животът ни. И главно поради това се оказва той днес лишен от всякакви опори.

Другаде съществуват достатъчно оформени, малко или много крепки обществени класи, със свои обществени и културни идеали. Общото разложение не оставя и тях незасегнати, но все пак те са, които във времена, като днешното, могат да обединят обществата около такива идеали и да стимулират движението към тях. У нас такива класи не успяха да се създадат. Някогашното занаятчийство, което стоеше на чело на развитието ни, днес е превърнато в социална развалина. Останалата част от българската буржоазия, която тогава вървеше наред с него, вече отдавна е абдикирала от националния си и обществен дълг. По-право – тя никога, в най-ново време не се оказа достатъчно дорасла за него. Селото тъне в материална мизерия и духовна нищета и заедно с други обществени среди плаща данък на демагогията. Поради всичко това разнебитена е и държавата ни. На опасност е изложено бъдещето и на самата нация. Така кризата, от която е обхванат животът ни, не само по естество и дълбочина, но и по размери, е доста различна от оная в много други страни. За нас тя вече отдавна е станала криза държавна и национална. Ако другаде въпросът е, в какво личността трябва да вярва и накъде да тръгне, за да добие липсващото ѝ вътрешно спокойствие, у нас е поколебана и все по-вече се руши вярата не в човека изобщо, а в самите нас, в собствените ни сили като народ и в способността ни сами да уреждаме своите съдбини.

Общества, доведени до състояние като нашето, за да бъдат спасени, трябва да развърнат особени усилия. Стимулът, който е в състояние да събуди тия усилия и ги впрегне в действие, може да бъде само съзнанието за размера на опасностите, които трябва да бъдат избегнати. И когато, по-нататък, това съзнание стане факт, нужно е да намери то въплъщението си в хората, които могат да го превърнат в дела.

Некога твърде разпространено бе и с особена почит се ползваше учението, според което личността се явява изпълнител на мисия, възложена ѝ от повелите на времето. Ролята на личността в историческия процес се свеждаше, според тоя възглед, до тая на медиума в спиритическия сеанс.

Днес това схващане е преодоляно. Коригираха го големите световни събития, на които сме съвременници. Личността не е оръдие на некакво фатално предопределение, което направлява историческия процес, а е жива творческа сила в него. Тя е мерилото и гаранцията за всичко. Достатъчно е да си спомним неотдавна преживяното и да се огледаме близко или далеко около нас, за да се убедим, че това е тъй. Излязоха победители от страшните световни стълкновения не изобщо народите с високо съзнание, дисциплина и стегната организация на своите духовни и материал ни средства: победата бе изтръгната от ония, които, свръх всичко това, бяха работили най-всестранно над развитието си и които на чело на всички области в живота си имаха истински ръководители. И днес с най-голем успех срещу вилнеещата разруха се борят все народите, у които по един или друг начин, в зависимост от особените им условия, проблемата за духовното ръководство е най-сполучливо разрешена. Ако в общества, устроени и сравнително здрави вътрешно, значението на личността не може да бъде подценено, толкова по-големо се явява това значение у другите, гдето обществени сили липсват или пък са парализирани, но инстинктът за самосъхранение все още не е всецяло угаснал.

От това гледище не само краят на опитите, правени в областта на нашето обществено и политически преустройство, но и цялото ни бъдеще, зависи само от едно: ще се намерят ли още сега или в най-близко бъдеще умовете, които да прозрат всички истински нужди на живота ни и дадат указание за преобразованията в него; ще се явят ли и волите, способни, без оглед на всички пречки, да осъществят техните идеи. И нека не крием: страховете на всички ни идват не от съзнанието, че потенциалните сили в народа ни са изчерпани, а от това, че хора с потребните качества почти не виждаме. Да се създадат те, може би е най-големата задача на нашето време: от това зависи съществуванието ни като народ. И тук изстъпва историческата роля, която – не на последно место – има да изиграе българското училище. Само то може да ограничи по-нататъшния ръст на полуинтелигенцията в нашия живот и да издигне общото културно равнище на обществото ни, а главно чрез него ще е възможно да се създаде и духовният елит без който ние и занапред, както до сега, ще продължаваме да блуждаем и хабим силите на своя народ, за да видим най-сетне загубени сетните възможности да се спаси независимото му развитие.

Просвета, кн. 4, год. I., декември 1935 г.

4. Що е култура?

Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни – материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата. Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието му, познанията, които има за себе си, представите му за външния свят и т. н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се меря степента, до която членовете на дадено общество, като отделни индивиди или цяло, са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят. Към материалната култура спадат всички видове технически придобития, формите на собственост, начините и средствата на производството, количеството и естеството на богатствата, храната, жилищата и облеклото, съобщителните средства и мн. др.

Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои от това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен го предава на поколенията, които идат след него. Самата дума култура значи развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал.

От казаното следват няколко съществени извода. Първият и най-важен е, че културата на един народ е продукт на неговата история. А това значи от своя страна, че колкото един народ е имал на разположение по-дълго време, за да се развива като организирано цяло, колкото по-спокойно и равно е текъл неговият живот, колкото по-малко са били задръжките в него и по-благоприятни външните условия за развитието му, толкова по-високо е достигнатото от такъв народ културно стъпало. Оттука и фактът, че всяка култура в своята дълбока същност и основите си е национална, т. е. носи всички особености на историята, жизнените условия и творчеството на народа, у когото я намираме. Особено вярно е това за духовната култура. Поради това тя е може би и най-същественият елемент в понятието националност, а често пъти дори може да бъде отъждествена с нея. Липсва националността там, гдето не са създадени общите ценности – език, бит, изкуства, мироглед, форми на живота и т. н., които свързват сродените индивиди и превръщат механическия им сбор в сключено единство до степента, при която вече минава в съзнание. Тъй става лесно разбираем и фактът, гдето най-дълбоко е чувството за национална принадлежност и най-силно националното съзнание у народи, които имат сравнително най-дълго и плодотворно минало и следователно най-висока култура.

Щом като културата на всеки народ е продукт на миналия му живот, то нейните особености необходимо зависят от обстановката, сред която тоя живот е текъл, от естественото положение на земите, върху които е имал да се развива, и най-сетне от съвкупността на всички условия, които са благоприятствали, задържали или пък насочвали в една или друга насока неговото развитие. Поради това колкото по-близки или еднакви са били условията, при които отделни общества или народи са имали да водят своя живот, толкова по-подобни са преминатите от тях културни стадии и по-сродни по вътрешното си съдържание.

Но тук е важно да се изтъкне и едно друго, за нас особено важно обстоятелство: влиянието, което народите взаимно си оказват в културно отношение. Няма народ, който да е живял затворен в себе си и съвсем изолиран от всички други. И при най-изключителни случаи всяко етническо цяло поне през един период на своето битие се е намирало в близък досег с други, подобни нему. При такова съжителство или съседство то е възприемало от тях по нещо, което е било специфично тяхно, като им е предавало и нещо от своето. В по-отдалечените времена, когато съобщенията не са били тъй лесни, на подобно взаимно действие са били изложени само народи, които живеели в области, пространствено близки или пък образуващи обособено географско единство. Поради възможностите за по-непосредствено и често общуване такива народи се сближавали, влияели си взаимно в едно или друго отношение и са се изравнявали културно, като в същото време оставали чужди на народите, с които подобно общуване и взаимно действие е било малко възможно. По тоя начин са се създавали така наречените културни кръгове. Сближения и нивелации от тоя род пораждат напр. в древността средиземноморски културен кръг, образуван от народите, които тогава обитавали земите около Средиземно море. През средните векове все така изникват два нови културни кръга – романо-германският в Западна и Средна Европа и византийско-славянският в земите на Европейския югоизток и Предна Азия. В днешното време на бързи и лесни съобщения и на тясна стопанска зависимост не само между отделните земи, но и между цели континенти културната асимилация и изравняване обхващат все по-широки пространства и имат тенденцията да се разпростират върху цялото земно кълбо.

Обикновено културното взаимодействие между народите улеснява и ускорява тяхното развитие. Един народ получава от друг в много случаи наготово онова, което тоя последният е добил по пътя на бавно и трудно творчество, което от своя страна предоставя на останалите възможността да се ползуват от неговите собствени постижения. Това е едно спонтанно взаимодействие и може да се каже – сътрудничество, при което всеки внася своя дял в общото достояние, като в замяна получава възможността да се ползува от това общо богатство. Разбира се, участието в тъй установеното сътрудничество не е еднакво и равно за всички. Народи и общества, които сами са създали малко, естествено не могат да ползуват другите в същата степен, в която вземат от тях. Такива изостанали в едно или друго отношение народи заемат, следователно живеят от съкровищата, натрупани без тяхното участие. По пътя на заимстването те се стремят да догонят ония, които са ги изпредили, и се изравняват с тях.

Когато един народ притежава значително културно богатство и ценностите на това последното са осъзнати от него, той вече представя напълно формирана историческа индивидуалност, която мъчно може да бъде изменена. Всяко настояще у него почива върху миналото, подчинено е на неговите спомени, завети и предания. Той отъждествява себе си с това, което е наследил от бившите поколения, и не може да се отрече от него. Бит, език, вярвания, начин на живота, всичко това е стегнато в органическо единство, чието съществувание е мислимо само в неговата цялост. Развитието на такъв народ се състои в усъвършенстването на полученото наследство, на неговото увеличение чрез нови постижения. От други народи или цивилизации той може да заема, но чрез такива заемки той не руши това, което има, а го допълва и доразвива. Без значение остава количеството на заемките, както е без значение дали те ще се извършват несъзнателно, или не. Характерно е само това, че се знае главно онова, което е нужно и което може да бъде нагодено към собствената среда. В такива случаи влиянието на чуждата култура засяга най-често само външните форми, но даже и когато прониква по-дълбоко, оставя непокътнати техните основи и същността им.

Класически пример на народ, чието развитие се извършва по такива пътища, ни дава съвременна Япония. През втората половина на миналия век тя излезе от многовековната си затвореност и почна бързо да се приобщава към западноевропейската цивилизаиця. Но това усилено европеизиране на японското общество представя от себе си нещо особено характерно и интересно. Преизпълнени със съзнанието, че сами са хранители на вековна култура, привързани необикновено силно към нейните ценности и убедени, че тия ценности представят най-доброто и най-хубавото от всичко, което човечеството е създало, японците дирят в Европа само онова, което може да укрепи и осигури бъдещето на тяхната култура, да я направи по-богата, могъща и съвършена, без да бъде в противоречие с нейните основни елементи и да съдържа каквито и да било опасности за нея. Те заемат от Европа техническите постижения, много от придобитията из областта на материалния живот, използуват и европейската наука, но всичко това за тях са само средства, които имат един-единствен смисъл – да помогнат за запазване и развитие на специфично тяхното. Всичко, което не може да бъде съгласувано с него или накрай би се превърнало в негово отрицание, старателно се отбягва. Ето защо, европеизирани дори твърде много в известни области на интелектуалния си и материален живот, японците си остават народът, у който по-силно от всякъде другаде живее душата на Азия. Религия, мироглед, изкуство, морал, семеен бит, обществени и политически отношения – всичко това си остава у тях всъщност такова, каквото е било преди векове. Защото японците вярват, че с него превъзхождат европейския свят. И заемайки от последния това, с което той ги е изпредил, те налагат на заемните печата на своята собствена култура. Така те не стават роби на чуждото, а го използуват в смисъл и до степен, каквито и на самите тях са нужни.

Примерът с Япония обаче е нещо изключително. Извънредно редки са случаите – един народ през течение на много векове да се е развивал затворено в своя кръг, да е достигнал тъй до високо културно равнище и едва тогава, изправен срещу предимствата, носени от една чужда култура, да е схващал необходимостта да заеме от нея. Особеното тогава, както показва примерът с Япония, е, че заемането се извършва съзнателно, преднамерено и планомерно, като се възприема главно онова, което е полезно и само доколкото е потребно. Привързаността към всичко останало свое, което издържа сравнение с чуждото, е толкова голяма” че пази от всякакви модни увлечения и робски подражания. Заемките тогава не обезличават и рушат собствената култура, а я правят по-богата и по-съвършена.

Много по-обикновени, обаче може дори да се каже – меродавни, в историята са случаите от друг род: когато народи, изостанали във всяко отношение, идват в допир с други,културно много по-издигнати. Те не могат да се опазят от влиянието им, тъй както във всекидневния живот е невъзможно и на детето да не остане под влиянието на по-възрастните от него, в чиято среда е попаднало. Както за отделните индивиди обаче, тъй и за обществата подобно влияние не всякога може да бъде благотворно, особено пък, а това са най-честите случаи, когато се извършва стихийно и разликата в развитието между едната и другата страна е много голяма. Тогава се проявява действието на два закона, чието значение в историята е не по-малко; отколкото в биологията: законът за подражанието и тоя за самосъхранението.

Действието на първия от тях обикновено е подсъзнателно. И поради това то е толкова по-силно, колкото даден индивид или общество се намират на по-ниска степен на развитие. Именно тая е причината, загдето склонността към подражание е най-силна у децата и примитивните народи. Но характерно в случая е и нещо друго. По пътя на подражанието се възприема предимно онова, което най-лесно може да бъде забелязано, следователно – външното, повърхностното и най-често несъщественото за средата, която то носи в себе си. Хубавото и доброто са неща вътрешни и скрити. Те не се проявяват тъй ярко, за да направят впечатление на неразвития ум, който и без това не е достатъчно подготвен, за да ги разбере, оцени и усвои. Чрез подражанието нискокултурните народи пренасят у себе си обикновено външните, понякога и съвсем изкълчени форми, опакото на по-високата култура; те не могат да видят нейните истински ценности, а още по-малко са в състояние да се проникнат от тях.

При това тук трябва да се има предвид и друго обстоятелство. Както в биологията всеки жизнен процес поражда вредни за организма вещества, тъй наречените токсини или отрови, така и всяко обществено развитие заедно с положителните придобития неизбежно създава и понася в себе си собствените си отрицания. Те представят опаката страна на всяка култура и са толкова по-многобройни и големи, колкото по-висока, многостранна и богата е самата тя. Но както силата на биологичния организъм зависи от способността му да отделя и обезврежда отровите, пораждани в жизнените му процеси, така и всяко културно състояние предполага известен запас от средства, чрез които се неутрализира, отстранява или намалява действието на създадените в него боле-стотворни елементи. И една култура е толкова по-устойчива и съвършена, не колкото по-малко на брой и незначителни са нейните тъмни страни, а колкото по-голям е у нея превесът на положителното над отрицателното и следователно колкото по-големи са възможностите да съдържа, намалява и обезврежда проявите на последното. Достигат следователно залеза си и се разпадат не общества, на които е писано да умрат – подобно предопределение не съществува, – а такива, в чиято култура казаният превес на положителните и здравите елементи е загубен и тя вече не е в състояние да създава противоядия срещу родените в недрата и токсини в същата степен, с която тия последните растат и се размножават.

А още по-съдбоносни се оказват те, когато проникват в едно недостатъчно издигнато общество. Неспособно да схване истински ценното и доброто в съдържанието на високата култура, то се явява среда, особено податлива за нейните отрицателни страни. То не е в състояние да вземе мерки срещу зловредното им действие, както в една или друга степен вършат обществата с дълъг исторически опит. Тази е именно причината, загдето народи, попаднали под непосредственото и стихийно влияние на една по-висока култура, обикновено стават жертва на пороците, които тя винаги носи в себе си: разлагат се и се обезличават или пък измират. Примерите в това отношение са тъй многобройни, че е излишно да се привеждат. От времето, когато европейското колониално разширение засегна новите континенти, много от техните племена и народи вече са погинали, други изчезват пред очите ни. Причината на тоя факт не е само експлоатацията или насилието, на което са били подложени от страна на европейците. Пиянството, разните “културни” болести, научената от европейците употреба на огнестрелно оръжие и цяла редица „блага” от тоя род, срещу които не бяха подготвени да се защитят, са причината за тяхното израждане и смърт. За утеха те имат всевъзможни дрънкалки и лъскави украшения – едничкото хубаво и полезно, с което европейската култура е била в състояние да ги надари. В най-благоприятни случаи някои от тях са се европеизирали само доколкото чрез смешното възприемане на европейски навици, предмети или външни форми са окарикатурили своя някога цялостен и смислен бит или пък са се превърнали в повърхностно дресирани животни.

Но една по-висока култура се налага на изостанали народи не само по пътищата на стихийното въздействие. В много случаи възприемането й представя съзнателно извършен процес. Тук главен стимул се явява борбата за съществувание с вложения в нея стремеж към самозапазване. При равенството на всички други условия по-силен в тая борба е тоя, чиито оръжия са по-разнородни и съвършени, следователно културно по-издигнатият. Поради това в нея всеки се стреми да се сдобие и използува всичко, което в един или друг смисъл обуславя превъзходството на противника му.

Това съзнателно и преднамерено заимстване обаче не всякога носи благотворни резултати за тоя, който го върши, особено пък когато разликата между културното равнище на двете страни е твърде голяма. От не по-малко значение е и естеството на самите заемки. Създаденото в една среда, особено когато носи всички характерни черти на своя произход, невинаги е способно да вирее в друга, тъй като там могат да липсват условията, благоприятни за развитието му. В такива случаи пренесеното се изражда, също тъй както залинява, изражда се и не е в състояние да даде плод растението, присадено от една разработена почва в друга, неподходяща нему. Усиленото пренасяне на ценности от една по-висока културна среда всред недорасло за тяхното усвояване общество може накрай да претовари живота му с уродливи явления.

Бедата в такива случаи не се изчерпва само с това, гдето грижите за отглеждане на чуждото отиват напразно и гдето жизнените сили на обществото, което извършва заемките, се разпиляват за цели непостижими. Истинското нещастие се състои най-вече в това, гдето вниманието, отделяно за чуждото, и усилията, изразходвани за неговото присаждане и отглеждане в несъответната нему среда, са за сметка на онова, което е свое. Това последното въпреки жизнените начала, които носи в себе си, бива занемарено, развитието му спира, самото повяхва и се задушава. А тъй като то е органическа съставна част на дадената обществена или народна индивидуалност, почва да се разлага и руши вътрешно и тя сама. Това, което е осмисляло и оправдавало нейното битие, е обречено на смърт; на заетото – изродено и изкълчено – тя още по-малко може да се опре. Народи, принудени от обстоятелствата на своя живот да останат трайно под чужди културни влияния, губят своя исторически път, а с него – смисъла на отделното си съществувание. Техният живот, раздрусай от спазми, се превръща в хроническа криза, чийто печален изход рядко може да бъде предотвратен.

Разбира се, че последиците от влиянието на по-висока чужда култура върху изостанали общества и народи не всякога са еднакви по значение, както изобщо не винаги е еднаква и степента, в която подобно влияние бива упражнено. Тук всичко зависи от цяла редица обстоятелства, които при отделните случаи могат да бъдат съвсем различни. От особена важност напр. е обстоятелството, дали това влияние е непосредственоу или пък силата му е отслабена поради някакви външни условия, напр. такива от географски характер. Естествено е, че много по-силно е въздействието на високата култура върху народи, живеещи в непосредствено съседство с нейното огнище, отколкото върху такива, отдалечени от него в земи, лишени от пътища, по които тя би могла бързо и без особени пречки да се развива.

Не по-малко е значението и на някои условия от чисто идеологично естество, напр. на религията. Всяко културно състояние се характеризира със свой религиозен мироглед, органически епоси с него, и се развива съобразно с дадените в него възможности. Особено това важи за миналите епохи, когато религията със своите представи и норми господстваше изцяло над човека и той виждаше осветени в нея институциите и формите на целия си бит. Поради това религията се е явявала всякога като най-голямата спънка за остри завои в културното битие на обществата. Где повече, где по-малко тя винаги е отстъпвала срещу всяко рязко отклонение от старите пътища и срещу всички влияния, които са водели към подобна промяна. За да се преодолее следователно у даден народ едно културно състояние и замени с друго, коренно различно от него, необходимо е да се превърне цялото религиозно съзнание на тоя народ, т. е. вярата в старите му божества да бъде заменена с нова.

Това ни обяснява защо напр. и днес разпространението на общоевропейската култура – продукт на историческия живот на християнските народи – спира на границите, достигнати от разширението на самото християнство. Народите, останали извън християнската общност, остават вън и от европейското културно единство. Завоеванията на европейската култура у тях вървят заедно с проникването на християнската религия и се мерят с дълбочината на това проникване. Тази е причината, загдето въпреки многовековния си допир и непосредствени сношения с европейските народи ислямският свят в своята цялост си остава и до днес напълно чужд на техния културен живот: тоя последният е построен върху мироглед, несъвместим с религиозните представи на исляма. Не е случайно, гдето напр. зидарите на нова Турция срещнаха най-силна опозиция в средата на мохамеданското духовенство и за да си осигурят успеха на своето дело, трябваше да посегнат на много от вярванията на своя народ. . . От това гледище несъвсем безсмислени са враждебните настроения към църквата у германския националсоциализъм, който му противопоставя мирогледа и морала на древно-германското езичество. Всяка културна революция, безразлично от какви идеали е вдъхновена и какви задачи преследва, започва или свършва с богоборство. Богоборци в един или друг смисъл са и всички големи реформатори. Заедно със съществуващия ред в света на реалностите те са принудени да рушат и завещани от вековете вярвания, на които тоя ред се крепи. Затова всички революционни епохи са време, когато обществата се заливат от вълната на безбожничеството или най-малко от съмнението в съществуващите религиозни истини. Дали такива епохи ще доведат до действително нови и – което и още по-важно – трайни преломи, това в значителна степен зависи от възможността им да дадат на тия общества нова вяра. Нали чрез религиозния мироглед, възвестен от учението на Мохамеда, арабският свят се издигна като нова културна сила в средновековието? За да затвърди отношенията, създадени в революционна Франция, нали и Робеспиер се опита да замени католицизма с новата „религия на човешкия разум”? Нали някога и крайната опозиция срещу реформите на Петра Великий доби израза на религиозно движение, това на „староверците”, чиито последователи и до днес остават верни на старината, смутена от посегателствата на царя – Антихриста?

Разбира се, тъй обусловеният вътрешен антагонизъм може да не избие в явен конфликт. Изходът във всеки случай зависи от две условия: първо – от дълбочината на противоречието между установените религиозни представи и новите културни ценности, които дирят утвърждение, и, второ, – от способността на съществуващия религиозен мироглед да се нагоди към нуждите на развитието и запазвайки същността си, да направи необходимите отстъпки във всичко останало. Окаже ли се една религия способна за подобно нагаждане и извърши ли го, тя от своя страна се превръща тогава в консервативна и охранителна сила, която отново овладява съзнанията и прецежда нововъведенията, допущайки от тях само онова, което може да бъде съгласувано с олицетворяваните от нея традиции – политически, обществени или битови.

Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представя странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие – в далечното минало, както и в ново време – и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ.

Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предшестващите ги подеми и по-големи достигнатите при тях висини.

Освен това тук наблюдаваме и друго, не по-малко характерно явление. Едва ли има народ, чиято история да се е повтаряла с тъй удивителна последователност, както нашата. През средните векове народът ни едно след друго създаде две свои царства. И двете пропаднаха, за да бъдат последвани от многовековно робство под чужденците. И при единия, и при другия случай обществото ни се разлагаше и държавата ни гниеше поради противоречия и недъзи, които в основата си бяха едни и същи. А още по-удивително е, че по едни и същи пътища и при еднакви с миналото болезнени явления потече животът и на Третото ни царство.

Тия паралели, а оттук и изводите, на които навеждат, стават още по-ясни, когато се проследи от най-далечно време до днес държавният живот на българския народ.

Изникнала като незначително териториално цяло – убежище на доведените от Аспаруха туранци, българската държава, както и много други варварски формации преди нея в тукашните земи;е изглеждала осъдена на ефимерно битие; обективно погледнато, нейните дни са могли да се считат за преброени. Оказва се обаче тъкмо противното: едва изминал четвърт век от появата и и тя изпъква като решаващ фактор при събитията в полуострова. Известно е, че още при първия наследник на Аспаруха българите се намесват във вътрешните дела на Византия и възстановяват на престола детронирания император Юстиниан II[1]. От тоя момент значението на младата българска държава нараства необикновено бързо. Няколко години по-късно българите нанасят в Тракия тежко поражение на арабите, които държаха в обсада Цариград, и тъй ускоряват оттеглянето им от стените на босфорската столица. Не е чудно, че наскоро след това въоръжената подкрепа на българския владетел търси един друг претендент за византийския престол: в средата на византийското общество вече се бе сложило убеждението, че успехът на всяко предприятие от тоя род зависи от поведението на повелителя зад Хемус.

При все това българската държава в даденото време още не бе изминала опасностите, които спътничат затвърдяването на всеки нов политически организъм. Те тепърва имаше да се явят. Кризата за нея настъпи, когато скиптърът на цариградските самодръжци бива поет от неуморимия и неукротим Константин V. След като бе сломила завоевателния напор на арабите, на империята сега предстоеше да възстанови властта си и на Балканския полуостров. Изпълнението на тая задача изискваше, на първо място, да бъдат смазани българите и Константин се обърна срещу им с всички средства на възродената византийска мощ. В тая борба на живот и на смърт българската държава обаче имаше да се справя освен със страшния натиск на своя южен съсед и с междуособици, които я раздрусваха из основи. Въпреки всичко това обаче тя не само че издържа докрай, но излезе из изпитанията прочистена, обновена и много по-крепка, отколкото бе преди. И едва приключен за нея тоя период на самоотбрана, когато тя минава в неудържимо настъпление към всички страни. Тогава при Крума българите едно след друго унищожават аварската държава, като включват в пределите си всички нейни земи от Тиса до Днепър и Северните Карпати, завладяват на запад цялата Моравска област, проникват на югозапад към Македония, а в Тракия след редица блестящи победи над императорските армии спират до бреговете на Босфора.

Тоя възход продължава и при близките Крумови приемници, когато българските граници се разширяват към областите около Сава и Драва, а на юг обхващат почти цяла Македония. Върхът на това стихийно нараснало могъщество бива достигнат през епохата на Симеона, при когото България се издига като първа политическа сила в Източна Европа.

Но едва тоя цар слязъл в гроба и изградената с толкова усилия и жертви велика България се залюлява из основи, очаквайки удара, който би я довършил. Явяват се тогава руските дружини на Светослава и азиатските полкове на Цимисхия и тя пада пред тях безславно, почти без съпротива – прегазена, а не повалена. Пред картината на тъй настъпилата поруха човек би могъл да помисли, че един народ, който се оказал до такава степен неспособен да защити наследството на своите деди, е приключил със своята историческа мисия, обречен да прекара остатъка на своето битие под игото на чужденците. Оказва се обаче тъкмо противното, след първата изненада настъпва друга, още по-неочаквана. Още неизтекли десетина години от гибелта на Преславското царство и същите българи, които тъй малодушно бяха превили врат под ярема на чужденеца, сега се навдигат и заради независимостта си развръщат сили и проявяват жертвоготовност, които изумяват. Цели десетилетия кипи борбата им със страшния Василий II. След трагичната кончина на Самуила те не с по-малка издръжливост и себеупование продължават съпротивата си, като превръщат в поражение всеки успех на своя противник. Наглед всичко остава непроменено. Въпреки това обаче все тъй неочаквано идва моментът, когато всичко повторно се сгромолясва: българите отпущат ръце и остават да паднат мечовете, с които бяха бранили родната си земя, отварят сами вратите на крепостите, които неприятелят дотогава напразно бе се опитвал да овладее.

Известно е, че тоя преврат настъпва със смъртта на Ив. Владислава. Но нима тоя цар, който бе достигнал престола чрез престъплението, а в късото си царуване не бе оставил примера нито на един подвиг – нима той въплъщаваше в себе си последните останки на българската издръжливост и сетното упование на народа ни в отчаяната борба за независимост? Истински създател на Охридското царство бе Самуил. Неговата могъща личност бе и знамето, под което тогавашните българи се бореха и мряха. И толкова крепка бе волята им да останат господари в земята си, че тая воля не бе поколебана от смъртта на великия цар – едно нещастие, което се чувстваше двойно по-тежко, защото бе дошло след катастрофата при Беласица. Не бе разклатена тая воля и когато чрез измяна и престъпление бе погубен Гаврил-Роман, син на Самуила и негов верен сътрудник. Отгде тогава промяната, която настъпва веднага след Иван Владислава? Нали от рода на охридските царе все още оставаха мъже, като напр. Владиславовият син Фружин, които зовяха на борба докрай? Нали освен това и мнозина от старите войводи на Самуила, презирайки всички лични изгоди, които им обещаваше примирението с чуждата власт, оставаха верни на заветите на царствения си вожд и сами със свои средства се опитаха да продължат съпротивата срещу завоевателя. От друга страна, през четиригодишния период от смъртта на Самуила до тая на Иван Владислава (1015–1018) военните сили на тогавашна България не бяха понесли що-годе чувствителен удар; ненакърнени оставаха през него и нейните материални средства. Областите, които образуваха ядката на Охридското царство, още не бяха загубени и то здраво се крепеше в земите около Витоша, Брегалница, Морава и почти цяла Задвардарска Македония. Скършен е могъл да бъде само националният дух. Коя бе причината на тоя прелом?

Може би българите бяха вече загубили вяра в своите водачи и което е най-важно – вярата в себе си, в своята способност да опазят държавната си независимост от един противник, какъвто бе тогавашна Византия? Но в такъв случай защо едва две десетилетия по-късно същите българи из земите от Дунава и Сава до Адриатика и Пинд се вдигнаха като един човек, за да се наредят под въстаническите знамена на Петър Деляна? Нали много по-малко усилия са нужни, за да се запази нещо, което все още съществува, отколкото да се възстанови то, след като е било вече всецяло загубено? И как може да се обясни тоя стихиен ръст на националното и държавно съзнание и на предизвиканата от него готовност на жертви едва ли не у едно и също поколение на един народ, което преди това бе се показало напълно примирено от робската си участ?

След като тоя първи опит за освобождение пропада, три десетилетия по-късно българите на запад отново се вдигат. И колко далечни са били полюсите, между които се е люшкало народното ни съзнание, се вижда от тоя факт: след като неотдавна при провал ата на царството ни българите бяха останали глухи към зова на верните си водачи – да бранят със сетни сили държавната си независимост, сега те сами търсят човека, когото биха могли да поставят начело на освободителната си борба. Тем дори не е бил нужен вожд, в когото безусловно да вярват; достатъчно е той само да бъде лице с известно име. И тъй като не го намират в собствената си среда, те издигат един чужденец – Константина Бодин, син на сръбския княз Михаила.

Повече от век изтича, след като и това въстание бива удавено в кърви. През тоя период обаче животът ни се озовава в противоположната крайност. Все по-големи напасти се струпват през това време върху нашата земя. На север и изток вилнеят печенеги, узи и кумани, на запад и юг – кръстоносци и нормани. Византийското иго става все по-сурово и тежко. Въпреки това народът ни почти безропотно носи бедите си. И никакъв знак не дава, от който би могло да се съди, че е способен на нов опит, за да се отърве от гнета на чужденците. Сега той вече не само че не търси водачи, след които да тръгне на нова борба. Такива избраници сами се явяват, но толкова голямо е вцепенението му, че те се виждат принудени да си послужат с изкуствени средства, за да го събудят и раздвижат. Познати са обстоятелствата, при които Петър и Асен вдигат знамето на новото въстание. За да увлекат масата след себе си и да й вдъхнат вяра в сполуката на замисленото дело, не е било достатъчно да се позоват на спомените за някогашната българска държавност; не е било достатъчно да раздухат и тъмното недоволство срещу потисниците чужденци: трябвало да бъде използвано и религиозното суеверие на робите. Само тъй двамата братя смогват да ги увлекат в новата борба за национална независимост.

Още погледнато от един народ до такава степен примирен със своята съдба, едва ли би могло да се очакват бранни подвизи. Поради това и първите стъпки на въстанието не са му предричали особен успех. Няколко месеца след избухването му изглеждало дори, че то напълно е потушено.

Но и тоя път става нещо необикновено. Въпреки несъмнените духовни и материални предимства на империята срещу въстаналите българи движението им развръща сили и взема размери, с които ней било невъзможно да се справи. След като Дунавска България бива напълно освободена и всички пристъпи на императорските армии срещу и отбити, още през първото десетилетие на освободителната си борба българите минават линията на Балкана, завладяват Софийско, в Тракия техните дружини достигат Беломорието, като с натиска си повалят и пилеят всички изпращани срещу им императорски войски. Тъй едва-що родена, българската държава изстъпва като съперник на Византия на владението на полуострова. Едно след друго тогава българите на Калояна изхвърлят маджарите из Моравската област, нанасят под Одрин смъртен удар на Латинската империя, ускоряват края на Солунското латинско кралство, пресичат сръбските опити за разширение в югозападните земи, а при Иван Асеня II унищожават и Епирската империя на Теодор Комнина. Само няколко години бяха нужни на тоя народ, минал в тъмно битие близо две столетия под чуждо иго, за да се превърне в необуздана и всепомитаща стихия. Животът на само едно ново поколение бе достатъчен, за да създаде той от нищо една държава, която се разпростираше почти над целия Балкански полуостров.

Друг пример на тъй гръмотевичен възход европейската история не познава. Но ако има нещо още по-удивително и необикновено от това стихийно нараснало могъщество, то е бързината, с която се проваля. Едва изтекли пет-шест години от смъртта на Иван Асеня II и създадената от него велика България се проваля. Тя загубва три четвърти от пространните си територии и – което е още по-забележително и странно – загубва ги, без да бе загубила нито една битка за запазването им. Тъй може да рухне делото на една национална общност, вътрешно съвсем парализирана или разглобена, с пресушени източници на жизнена енергия. Но ако именно в това състояние бе изпаднал тогава българският народ непосредствено след епохата, в която бе развърнал толкова много физически и нравствени сили, на какво се дължеше то? Вече изчерпани ли бяха тия сили и какво ги бе тъй бързо изхабило?

Към втората половина на XIII в. от първа по мощ държава в полуострова Асеневска България бе вече станала последна. Обхваната от неизлечима слабост, тя неудържимо вървеше към своя край. Отсега нататък късите периоди, през които изглеждаше, че се съвзема, представяха само моменти, в каквито всеки гаснещ организъм събира сетните си жизнени запаси и ги изразходва в напразни усилия да преодолее загнездения в него смъртен недъг. Ако това състояние продължи за нея още цял век, то бе само защото не се явяваше ударът, който щеше да доведе до неизбежната развръзка.

Навярно ще се възрази при тоя случай, че всред тогавашния европейски свят едва ли имаше народ, който би могъл да устои срещу османския натиск. Той сложи край не само на средновековна България, но и на държави, много по-стегнати, жизнени и силни. Какво чудно, че тя се събори пред него, когато същата участ постигна и всички нейни съседи?

Чудното наистина не е това, то е другото. Всички останали, чиито земи лежаха върху пътищата на турското завоевание, му оказаха дълга и ожесточена съпротива. Тя не спаси държавите им, но в нея те паднаха достойно и с чест, тъй както пада всеки народ, който скъпи своята независимост и заради нея е готов да жертва всичко. Сърбите паднаха, след като завещаха на историята си името Косово; власите оставиха след себе си имената Ровине и Раковица; маджарите – Никопол, Белград и Мохач. Дори и албанците създадоха епопеята на Скендер бега – Георги Кастриот. Всички тия имена ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са били способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си; в тия имена лежи нравствен капитал, който никога не може да бъде изчерпан, и завети, каквито не се забравят. В тъмите, които тогава се спущаха над нашата земя и обричаха народа ни на многовековно робство, блесна ли поне едно подобно име с трагично сияние за изпълнен докрай дълг? За гърците никога не ще потъне в забрава подвигът на последния византийски император Константин XI, през чийто труп минаха ордите на Мохамед II, за да забият полумесеца на “Св. София” в Цариград. У сърбите още по-малко ще бъде заличен споменът за княз Лазара, паднал на Косово, гробницата на средновековната им държава. Знаем ли ние как и при какви обстоятелства бе изигран последният акт от трагедията на нашето племе и где трябва да търсим гробовете на Шишмана Търновски, Срацимира Видински или на добруджанския княз Иванко – тримата сетни представители на средновековната българска държавност? Един паметник из тая епоха съдържа благочестив помен за неколцина може би български боляри, които “мъжествено се борили с безбожните турци и пролели кръвта си за православната вяра християнска”[2]. Освен имената им ние не знаем нищо повече за тях, нито пък где и при какви обстоятелства са паднали в защита на родината си. Техният пример и саможертва, също както някога и ония на неколцината верни Самуилови войводи не са били в състояние да посочат пътя към дълга на сънародниците им.

Несправедливо би било да се вини народната памет за това, гдето не е запазила никакъв що-годе ясен спомен за борбите, всред които се провали средновековната ни държава. Трайни дири оставят в съзнанието на народите само събития, които са поразили съвременниците си със своето величие и кървав блясък. Сигурно не такива са били събитията. които ни обрекоха на многовековно робство. Родено сред светкавичния блясък на бранни подвизи, Търновското царство завърши съществуването си както Преславското, дори много по-безславно от него.

Но тая трескавост в развитието и предизвиканото от нея люшкане между крайности отличава не само някогашното ни държавно битие. Същите особености изпъкват и в целия ни тогавашен живот – материален и духовен.

Българският народ е започнал историческото си съществувание при стопански условия и битови форми, много по-примитивни. Старото българско общество е живяло от земеделие и скотовъдство, като всяко семейство задоволявало нуждите си от онова, което само произвеждало. Макар нашите земи да лежаха на предела между тогавашния варварски Север и цивилизования Средиземноморски юг и поради това да вземаха още доста рано, през IX–X в., живо участие в международната стокообмена, капитализъм, подобен на тоя, който познаваме напр. у някои републики в средновековна Италия, у нас никога не се появи. Доколкото международната търговия засягала националното ни производство, нейното влияние винаги оставало повърхностно: то никога не поставя масата на производителите в зависимост от пазара. За богатствата, каквито напр. не бяха редки в съседната ни Византия, у нас и дума не е могло да става. Колко ограничена е била тогава ролята на паричния капитал, се вижда от простото обстоятелство, че през епохата на Първото ни царство ние не сме имали собствени монети, а през Второто такива се явяват едва по времето на Иван Асеня II. Затвореното самозадоволяващо се стопанство си оставало през течение на цялото средновековие господстваща форма в народния ни бит.

Също тъй прост е бил и вътрешният строеж на тогавашното ни общество. Дълбоко социално разчленение в него отначало поне,изглежда, че не е съществувало. Наистина още твърде рано, в текстовете из VIII–IX в., у прабългарите се споменуват боили и багаини, но нямаме никакви данни, от които би могло да се заключи, че те са заемали изключително социално положение или разполагали с особени политически привилегии, права и власт над останалото население. Още по-погрешно би било да си ги представяме като затворени в себе си групи, изключващи всякаква възможност за преход от една към друга или от отделни елементи из простата маса към тях. Боилите са били навярно влиятелни първенци на родовете, на каквито са се разпадали доведените от Аспаруха прабългари, когато пък богаините може би са представяли категория заслужили войници. Що се отнася до местните славяни, най-доброто доказателство, че съсловно деление сред тях първоначално не е съществувало e това, гдето в езика им липсвал и терминът за означение на знатен човек. Името „болярин” у тях е произведено от прабългарското боил. Князе наистина се споменуват у българските славяни още в епохата на преселението им в полуострова, обществено съсловие обаче тия князе не са могли да представят, тъй като са били началници на отделни независими, а понякога враждебни едно на друго племена.

С течение на времето тия първоначални отношения се променят. Постепенно възниква социално неравенство, а наред с него и съсловно разграничение. При запазените в старото българско общество патриархални отношения обаче болярите в него и до първите десетилетия след покръщението си оставали наистина заможни и политически влиятелни люде, но не са разполагали нито с особено големи привилегии, нито пък са представяли съсловие, разполагащо с изключителна политическа власт.

В това отношение развитието у западните романо-германски народи представя съвсем друга картина. Под въздействието на късноримски традиции и поради редица особености на древногерманския бит общественото разчленение там се е извършвало по-силно и последиците му са били по-дълбоки. Така изниква в Западна и Средна Европа феодализмът. Неговата същност бе съсловната йерархия и съединението на земевладението, т. е. на социалната сила в политическата власт, а изразът му пълното господство на един слой привилегирани над масите обикновено и обезправено население.

У нас феодализмът едновременно като система на политическо господство и социално потисничество и като строй на строга съсловна йерархия никога не се създаде. Липсваше той и по-късно, когато свободното и стопански независимо селячество бе на изчезване. Тогава голяма част от земите в държавата принадлежеше на болярите, но феодали те не бяха, тъй като не разполагаха с политически права над зависимото от тях в стопанско отношение селячество. От друга страна, през епохата на Второто ни царство се явяват областни князе, разполагащи с пълна власт над подчинените им области. Но феодали те също не бяха, понеже в стопанскоправен смисъл владелци на земята в тия области те също тъй не бяха. Докато освен всичко това в романо-германския свят всевъзможните феодали представяха елементи в една стройна политическа система, почиваща на йерархията и взаимните задължения на сюзеренство и васалитет, тук във Византийско-славянския югоизток появата на областни княжества бе резултат на отстъпничество и следователно означаваше разложение на съответните държавни организми.

У нас следователно липсваха обективните исторически условия, които пораждат дълбоки социални противоречия, а оттук и остри антагонизми. При все това, докато във Византия и западноевропейските земи, гдето тия противоречия бяха по-големи, царуваше пълен социален мир и едва към края на средновековието почнаха да се навдигат там движения на обществено потиснатите маси срещу привилегираните слоеве, у нас тая реакция се явява столетия по-рано, още през X в. Не по-малко забележително е, че още тогава това недоволство добива идеологичен израз в цяло учение – богомилството, което отричаше целия тогавашен обществен и политически строй. Въпреки това, че едва-що бяхме поели пътища, по които други отдавна вървяха, ние преди тях се озовахме в състоянието на презрели общества, гдето наслоените противоречия са тъй изострени, че отстраняването им е възможно само чрез революционни методи. Тъй духът на отрицанието и разрушението се възземаше у нас, преди да имаме що-годе исторически опит и време за положително творчество. И събираше онова, което още не бяхме успели да изградим.

Но необикновеното и странното в нашето историческо битие избиваше и в други негови области.

Покрай старата Византия ние първи измежду народите на Европейския югоизток започнахме устроен политически живот. Първи ние създадохме своя държава. В културно отношение ние стояхме по-високо от останалите си съседи, а имайки в сравнение с тях по-дълго държавно съществувание, трябвало би държавната традиция да бъде у нас по-силна отколкото у тях. В продължение на цели векове ние бяхме господарски народ, спрямо когото те, где частично, где изцяло, представяха подчинена маса. Поради всичко това у нас най-рано се пробужда държавно и национално съзнание; следователно би трябвало това съзнание у нас да бъде по-дълбоко и по-крепко, отколкото у тях, а преживените нещастия и превратности да не изличат от паметта ни онова, което сме били и можем да бъдем. Трябвало би по-нататък като народ да чувстваме своето превъзходство над съседите си и повече от тях да бъдем привързани към всичко, което е наше достояние и образува същественото в народността ни.

При все това действителността е съвсем друга. Пространни земи, в които някога са живели българи, днес са обитавани от чужденци. В повечето случаи това не е защото тамошното българско население е било прокудено или изтребено, а защото е било асимилирано от тия чужденци, загубило е сред тях своя език и националното си съзнание. Сами народ, който в продължение на векове е бил носител на култура, а при някои случаи и политически заповедник над някои от съседите си, ние днес: виждаме спечелени от тях не само в държавно, но и в етническо отношение територии, които са влизали в състава на етническата ни общност. Във Влашко, Банат, Трансилвания и Моравско простото съжителство на българите с чуждия етнически елемент е било достатъчно,за да се поддадат те на неговото влияние и загубят народността си. Как трябва да се обясни тоя факт? При общото и еднакво за всички времена и народи правило, че се топят народи, които исторически не са достатъчно утвърдени и, обратното, че са силни в това отношение и устояват на чуждата асимилация другите, които имат зад себе си едно по-дълго и по-богато минало и опората на по-богата културна традиция?

Всичката неестественост и болезненост на нашето развитие, при което отделни моменти на творчески подем се сменят с периоди на вековен упадък, може би нигде не се вижда тъй ясно, както в литературния живот на средновековна България.

До последната четвърт на IX в. българите са били безкнижен народ, който вместо писмо си служел с „черти и резки”, както ни разказва Черноризец Храбър. След покръщението обаче идват тук с новата славянска азбука учениците на Кирила и Методия и в българската земя закипява трескава книжовна и просветна дейност. В едва-що християнизираната страна изникват училища, в един съвсем къс период се подготвят хиляди учители, проповедници и книжовници, които пишат книги или превеждат и преработват други на народния си език. В обществото, до тоя момент живяло с представите за едно примитивно езичество, бързо се явяват учени люде, запознати с тънкостите на християнското богословие и православната догматика. Независимо от църковно-литургичната и богословска книжнина, явяват се и сборници, в които е събрана голяма част от тогавашната мъдрост. Преди да бе минало полустолетие от покръщението, ние имахме литература, която тук. в Европа, отстъпваше само на гръцката и латинската. От книжовното богатство, създадено у нас в тоя къс период, се ползвахме не само ние, българите, но и целият славянски свят.

Тая творческа дейност се оказва обаче нещо съвсем преходно и нетрайно. Със Симеоновата смърт тя секва също тъй неочаквано и бързо, както бе почнала. И до края на Първото ни царство, като се изключи Презвитер Козма, който напразно спомняше заветите на миналото и се мъчеше да раздруса мисловността на съвременниците си, нито едно име не изгрява на българския литературен хоризонт. Почти в пълна книжовна летаргия протича животът на българите и през по-голямата част от съществуванието на Второто ни царство. Изключение от това не прави и епохата на Асеневци. Преживяваният тогава национален и държавен подем не намира никакъв израз в литературната област и не остава там никакви следи.

Ще се каже може би, че по времето на Асеневци всичките сили на нашия народ бяха хвърлени в борби за национално обединение и държавно разширение и че поради това условия и възможност за духовни занятия са липсвали? Но нима също тъй смущавано от дълги войни не бе времето на Симеона? А при това не цялата епоха на Асеневци бе изпълнена с войни. При Иван Асеня напр., когато Второто ни царство достигна върховете на могъществото си и българската държава опря до бреговете на три морета, дълги години протекоха в пълен вътрешен и външен мир. Защо набраната у българския народ енергия не намери израз в полето на книжовното творчество, както това бе през редките мирни години на Симеоновото царуване?

Но странното в случая не се изчерпва с всичко това. След Иван Асеня II започва най-тъмният период от средновековната ни история. Велика България се разпада и нейното разложение не е само външно. Дълбоко разядено е и самото българско общество, недъзите в което непрестанно растат. Тъй протича столетие и половина. Но когато през последните десетилетия на XIV в. българската държава, териториално намалена, а освен това разпокъсана на няколко части, раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли, вече бе възправена пред окончателната си гибел, когато пред все по-нарастващата несигурност и страха от утрешния ден обществото ни бе загубило всяка вяра в себе си и всяко упование в бъдещето, а народните маси, обхванати от тъпо отчаяние, се оставаха да бъдат увличани от секти, които отричаха и държава, и ред, и морал, все тъй неочаквано и противно на всяка допустимост в земята ни се навдигаха вълни на духовно и литературно движение, чиито отблясъци прехвърлиха далеч границите на нашата страна. Това бе движението, вдъхновявано и водено от последния Търновски патриарх Евтимий. Известно е, че след провалата на Търновското царство учениците на Евтимия потърсиха убежище и възможност за работа у други народи, гдето дадоха тласък за тяхното по-нататъшно духовно и културно развитие. Тъй късните цветове на средновековния български дух изникват из почва, в която всичко гние, и се разпукват в атмосфера,пълна със зловредни изпарения. Чужденците посяха семената им. И те израстват там вече при по-благоприятни условия, за да се разцъфтят с пълното великолепие на своите багри. Едно общество, над което съдбата бе написала страшната си присъда, като че ли за да завърши противоречията, из които бе изхабило своето битие, в предсмъртните си гърчения даваше живот на онова, което в разцвета на жизнените си сили не бе в състояние да роди.

Религиозният живот на народа ни е текъл в миналото сред не по-малки противоречия и крайности.

Прабългари и славяни се явяват в историята с представите на едно примитивно езичество. Както изглежда, то още твърде рано почнало да се руши. Ако се съди по някои езикови заемки в църковната ни терминология (напр. комка, олтар), от християнската проповед славяните ще да са били засегнати още преди преселението им в полуострова. Що се отнася до прабългарите, знае се, че още Кубрат, създателят на Велика България в Донско-кубанските степи, е бил християнин.

Разпространител на християнство всред тогавашния източноевропейски свят бе Византия. Измежду всички останали народи ние живеехме най-близо до нейния църковен център. Поради това трябвало би да се очаква, че византийското православие ще бъде възприето у нас в най-чистия му вид, че влиянието му върху масите ще бъде най-широко и че неговата догматика ще бъде пазена в средата на българското общество по-ревниво, отколкото гдето и да Ви било другаде.

Известно е, че в действителност това не бе тъй. При все че православната проповед още дълго преди покръщението бе въздействала тук върху съзнанията, достатъчни бяха само няколко десетилетия, след като новата религия бе възприета, за да се издигне срещу нея силна реакция – мирогледът на богомилството. Столетия подред то увличаше масите и против него оставаха безплодни не само всички църковни проклятия, но и всички преследвания на светската власт. Народът, който даде най-видните славянски богослови, първите славянски светци и най-богатата православна книжнина, се оказа най-малко способен да се проникне от догмите и мирогледа на православието и пръв го отрече.

Но странното не е само в това. Не по-малко характерен и интересен е фактът, гдето същото богомилство в Русия напр. не се появи. В съседната ни Сърбия пък, гдето бе прескочило, то бързо изчезна, задушено още в първите преследвания срещу му. Сърби и руси следователно, които получаваха от нас православната си просвета, се оказаха по-пригодни да се проникнат от нейния мироглед и догми, отколкото ние, техните учители. По-неподатливи се оказаха те през средновековието и на всевъзможни други враждебни на православието учения, които намираха винаги най-благоприятна почва в нашата среда. Накрай дори самото богомилство се оказа недостатъчно, за да побере загнездения у нас дух на отрицанието. Той диреше израз във все по-нови крайности, каквито бяха адамитството, демонологията и др. И като че ли, за да изпъкнат още по-силно противоположностите, между които се разпъваше съзнанието на тогавашните българи, увлечението от тия учения съвпадаше с времето, когато се подвизаваше Теодосий Търновски, след Ивана Рилски най-видната православно-монашеска фигура на древна България.

Но казаното не е достатъчно, за да се добие пълна картина за нашата културна и политическа съдба. Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия лишен от приемственост и трайност исторически живот има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживените в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая през Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето развитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето средновековие.

Известно е какво представяше народът ни по времето, когато Паисий е замислял своята „Българска история” – една тъмна маса от роби, лишени от всякакви спомени за миналото си и от всяко съзнание за своята общност, от всякакви обединяващи идеали и стремежи, обречени сякаш да бъдат тор в нивите на другородците. И само един век бе достатъчен, за да се извърши тук истинско чудо. В разстояние на няколко десетилетия българската земя бе покрита с училища, създаде се нова книжнина и в упорита борба за национално обособение бе извоювана духовната независимост. С това бе достигнат и върхът на развитието ни през предосвободителната епоха.

Осъщественият в него ръст на постиженията не можеше да не роди идеята за политическото освобождение. И именно в опита да бъде извоювано то се прекърши линията на едва-що започналия ни възход. Станалото в случая не бе това, гдето не бяхме в състояние със собствени сили да отърсим от себе си чуждото иго. Всъщност никой от останалите балкански народи не бе извоювал сам свободата си. В една или друга степен и сърби, и гърци я дължаха на намесата на чужди сили или на стечението на благоприятни външни обстоятелства. И едните, и другите обаче водиха заради нея хероична борба и падаха само след като бяха дали всичко, изчерпали сетните свои възможности и средства. Не беше тъй и у нас. Това, което характеризира най-големия от нашите революционни опити, Априлското въстание, е толкова лекомислието, с което бе подхванато, колкото и проявените в него малодушие и страх. Не са само една патетична фраза думите на поета, че „сред многото подлост и общий позор”, в които това въстание се провали, само отделни имена останаха да греят с кървавото сияние на подвига и доброволната жертва. На какво се дължеше това падение, настъпило непосредствено след една епоха, тая на духовното ни възраждане, която блестеше с проявеното от народ и водачи съзнание, дисциплина и жертвоготовност.

Политическата си свобода ние получихме като дар от други. Поради това съвсем естествени бяха опасенията, че едва ли ще бъдем способни да я запазим и че държавата ни ще стане оръжие на нашата освободителка, а може би накрай и руска провинция. Именно съображения и страхове от тоя род бяха главната причина за разпокъсването на Сан-Стефанска България: ограничено в областта между Дунава, Балкана и Рила, малкото българско княжество не представяше тъй голяма опасност за силите, които се бореха срещу руското разширение на юг.

Всички тия опасения в нашето бъдеще може би напълно оправдателни за народ, чийто живот следва обикновените пътища на развитие, се оказаха по отношение към нас съвършено неоправдани. Още през първото десетилетие на свободното си съществувание ние не само показахме, че скъпим независимостта си и заради нея сме в състояние да се отречем от всичко, но сме и народ, пълен с жизнени сили. Светът с учудване и възторг следеше усилията, които развърнахме, за да спасим срещу сърбите Съединението и да отбием посегателствата на официална Русия. Завършили тия първи свои задачи, ние и в областта на културното строителство проявихме дарования, каквито никой не предполагаше у нас. Дошли последни в семейството на свободните балкански народи, ние скоро и в много отношения ги опредихме, нашето първенство бе признато почти от всички, считаха ни за японци, прусаци и белгийци на Балканите и всеобщо бе убеждението, че нам принадлежи културната и политическата хегемония в Европейския югоизток. Ние сами вярвахме в това свое призвание и усърдно се приготвяхме, за да го осъществим. Настъпи обаче съдбоносното време и въпреки беззаветната готовност, с която целият ни народ даде всички поискани от него усилия и жертви, всичко бе провалено.

Кризата, в която изпаднахме оттогава насам, обхвана целия ни живот. Хвърлено в духовна и политическа безпътица, обществото се затресе и от вътрешни антагонизми. С разбити идеали и понизен морал, загубили поради това всяка вътрешна опора и вяра в себе си, ние се залутахме без цел и посока, за да се превърнем в обетована среда за чужди внушения и за увлечения от всевъзможни крайности, отричайки в себе си всичко, дори и правото си на съществуване като народ.

Не напомня ли всичко това последните години на Преславското царство, когато Презвитер Козма със страстно слово се мъчеше да извади от вцепенение народниците си? Не напомня ли то и десетилетията преди провала на Търновското царство, когато, умъртвило у себе си живите струи на националната стихия, отрекло всякакви морални ценности и всякакви задължения или отговорности пред бъдещето, обществото ни търсеше и оправдание на тъпото си равнодушие пред гредущите опасности в ученията на мистицизма и на най-уродливи секти? И ако приликата в случая се налага, не означава ли тя всред предизвиканата от недавнашните катастрофи и още далеч непреодоляна криза, в която се гърчи нашият живот, че трагичната история на племето ни, изживяло досега на два пъти епохи на възход и падение, може всецяло да се потрети?

На читателите ще се стори може би, че в картината на нашия исторически живот, нахвърлена върху предидущите страници, багрите са твърде сгъстени, тъмните петна премного усилени и контрастите прекомерно подчертани. Възход и упадък, разцвет и немощ, казал бе някой, са състояния, каквито е преживявал всеки народ, и съвсем не е чудно, че те се срещат и в нашата история. В своето историческо битие всеки народ е имал периоди на сила и творчество и други, през които жизнените струи у него са намалявали, а понякога и почти съвсем пресъхвали. Преломите или големите завои в пътищата на историята не са нещо изключително и рядко; животът не само на един народ е бил връхлитан от кризи, при които той е трябвало да се бори за самото съществувание. Катастрофите, които са забавяли, прекъсвали или даже повръщали назад развитието на народите, защо не могат да бъдат считани като свидетелство за някаква обикновена съдба: те са нещо, от което една общност, чието битие се мери със столетия, едва ли може винаги да бъде застрахована.

Известно е, от друга страна, че всеки жизнен процес поражда болестотворни елементи. В биологията това са токсините, които се образуват във всеки жив организъм, а в историята и социологията – това са силите на разложението и отрицанието, които всяко движение напред събужда и всяко историческо съсловие откърмя в недрата си. Съществува даже цяло философско учение, което обяснява историческия процес и осъществяваните в него превръщания именно чрез тая вътрешна диалектика. Според това учение всяка фаза на историческото развитие още при зараждането си понася в себе си и своето отрицание. Това последното расте заедно с развитието на съответния исторически създаден организъм или на установения в него ред и не могат да се освободят от тъй създаденото противоречие, без да изменят на себе си, т. е. – без да се самоотрекат. При това, след като изпълнят мисията, за която са били създадени, те губят своя смисъл и оправданието си, изчезват, за да отстъпят място на нови общности или нов ред, носители на който са откърмените в недрата им сили на отрицанието. Всяко историческо достигнато съсловие се събаря следователно под тежестта на противоречията, които неизбежно понася в себе си. От степента на тия противоречия и силата на съответните елементи, които образуват положителната същност на всеки съществуващ елемент, зависи неговата жизненост и трайност. Както и обратното – от способността на силите на отрицанието да минат към творчество на нещо ново зависи дали даден колективен организъм ще спомогне да прекрачи прага към едно ново битие, или ще се разпадне.

Всички теоретични съждения от рода на горните обаче малко помагат да си разясним въпросите, които тук ни занимават. Истина е, че от противоречия и дълбоки кризи не е бивал пощаден организираният живот на никой народ. Но все пак тия, от които е проникната нашата история, са тъй необикновени по своята острота и дълбочина, а освен това и тъй еднакви по същност и ритмични в появите си, та би могло да се каже, че те са собствено, които образуват постоянното и същественото в нея. Тук липсва естествено движение и постепенност, липсва и устойчивост. Паденията са толкова внезапни и външно поне изглеждат тъй изненадващи, колкото и издиганията, които ги предхождат.

Струва ни се, че е достатъчно да се разгледа по-отблизо комплексът от особености, които образуват духовната индивидуалност на кой да е народ, за да разберем, че те не представят от себе си нещо предвечно, т. е. неизменно, биологически дадено. Напротив, те са формирани в течение на времето, голяма част от тях през течение на историческия живот, и ако са различни при отделните случаи, то е главно поради нееднаквите условия, всред които всеки народ независимо от расовия си произход е трябвало да живее. Влиянието на жизнената, т. е. на историческата обстановка може да даде преднина за развитието на едни заложби, като забави или спре това на други и тъй да измени даже един напълно сложен расов тип. Историческото минало на един народ значи е, което определя естеството и съотношението на елементите и качествата, чийто сбор образува неговата индивидуалност. В края на краищата следователно тая последната с всички присъщи ней черти е исторически продукт. Поради това тя не може да бъде считана за първопричина на историческите явления. Еднаж формирана, тя естествено не остава без влияние върху историческите самопрояви на съответните колективи. От нея могат да бъдат обусловени отделни форми на някои явления в живота на последните, но не е тя, която чертае пътищата на историческия им живот и техните съдбини. Защото тя сама е тяхна рожба и се изменя заедно с тях.

Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености, то значи да се допусне като основен двигател нещо, което само е последица от онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи, да се попадне в затворен кръг, в който липсва начало й край,и чиято изходна точка е загубена.

Но разискванията относно ролята и значението на расовия елемент в историческия живот на народите ще си останат безпредметни и безполезни, ако не излязат из областта на общите теоретични разсъждения. Нека преди това се опитаме да ги поставим на конкретна почва.

На туранците, доведени от Аспаруха, с формираната от предишния им живот склонност към стегната организация несъмнено се дължи ранното създаване на българската държава. Чертата, унаследена от туранците, може би е агресивната. . .[1] Защо явления от рода на тия, които образуват същността на нашето историческо битие, липсват напр. в това на сърбите?

Но въпросът, който тук ни занимава, има и друга страна. Ако се предположи, че своеобразните пътища, по които е текло нашето историческо съществувание, са се отделяли от комплекса на расови качества у народа ни, трябвало би тия последните да личат еднакво в колективните му прояви, тъй както и в частния и всекидневен живот на неговите членове. Очаквали бихме по-нататък тия присъщи нему и следователно постоянно унаследявани черти да се проявяват през всички моменти на неговото съществувание. А тъкмо в това отношение се натъкваме на най-обикновени противоречия и парадокси.

Характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност. Бавен и ъгловат в движенията си, той е еднакво бавен и тромав в схващане и мисловен процес. Биволската кола е емблема не само на материалния ни бит; тя олицетворява и духовната ни природа. Но един народ, в чиято съвкупност преобладават такива черти, би трябвало и в своя целокупен исторически живот да се отличава с трудно възприятие на нови идеи и форми и с още по-бавно развитие. А ние вече знаем, че именно това не е тъй и че ако има нещо особено характерно в историята ни, то е именно трескавото и буйно движение и необикновената бързина на постиженията.

Но противоречието не се изчерпва само с това. На бавността, с която българинът, индивидуален тип, усвоява нещата, взема решение и пристъпва към тяхното изпълнение, съответствува, от друга страна, постоянството, което той обикновено проявява в едно започнато дело, упоритостта в преследване на еднаж поставената цел. Тия черти на безкрайната упоритост и постоянство в желанията и стремежите са оставяли най-дълбоко впечатление у всички, които са имали възможността да опознаят народа ни през течение на едно дълго съжителство или близко съседство. Заровете едно българско желание и под най-силната крепост, казват турците, и то ще я хвърли във въздуха. Поиска ли българинът да улови заека, той и с биволска кола ще го догони, говори друга турска мъдрост.

Из далечното минало е запазено едно известие, което дава също такава характеристика за нашия народ. Никита Акоминат, вече познатият ни византийски писател от края на XII и началото на XIII в., разказва, че през негово време в Состенския манастир в Цариград се намирала плоча с надпис, който съдържал завета на Василий II Българоубиец. Ако се случи някога българите да въстанат, говорел тук императорът, не са достатъчни само една или няколко победи, за да се сломи тяхната съпротива и се овладее страната им. Необходимо е да се завзема стъпка по стъпка тяхната земя, като се осигурява с достатъчно гарнизони всяка отнета тям крепост. Защото — и това именно убеждение искал Българоубиецът да втълпи на своите приемници — тъй голямо било упорството на българите, че да бъде преодоляно, нужно било да се лишат от всяка възможност и всяко средство за съпротива, да им бъде отнето и сетното убежище или крепост, гдето те могли да събират сили за нова борба.[2]

В тия думи на императора, който бе посветил целия си живот на задачата да унищожи българската държава, е говорела несъмнено поуката от един тежък опит. Поради това и верността на представата, която те дават за народа ни, не може да бъде оспорена — поне за онова време. Но защо тая нравствена сила и издръжливост, тъй характерна и постоянна черта у българина като отделен индивид, а понякога и тъй блестящо проявявана в държавния му и общонароден живот, тъй неочаквано се пречупваше, за да отстъпи място на пълно вцепенение и примиримост с нещастията, и то именно в случаи, когато тия нещастия не идеха със силата на една неотразима съдба? Примери на подобни преломи ние вече посочихме достатъчно и те далеч не изчерпват редицата печални явления, с каквито миналото ни е тъй богато. Едно събитие от тоя род едва не сложи преждевременен край на Търновското царство още рано, преди да се явят турците в Балканския полуостров. Във война със западните си съседи българите бяха претърпели тежко поражение в битката при Велбъжд. Царят бе убит и войската му разпиляна. Но обективно взето, нещастието, колкото и да бе голямо, не можеше да се счете за непоправимо. Сърбите дължаха своята победа на нападение, а не на военното си превъзходство. Велбъждската област се намираше тогава вън от границите на българската държава. При това армията, разбита при Велбъжд, навярно далеч не е представяла всичката военна сила на тогавашна България. Нови войски несъмнено са могли да бъдат събрани, преди неприятелят да приближи земите, които образуваха сърцевината на царството. За да стигне там, той трябваше да преброди широката планинска област на днешната Югозападна България, да прехвърли и Стара планина, гдето всяка височина би могла да бъде превърната в крепост, всеки лес в място за засада. Не даже цял народ, който би се вдигнал, за да брани земята си от чужденеца, а само малобройни и зле въоръжени воини биха били достатъчни, за да се стопи под стрелите им войска, по-многобройна от тая, която водел тогава сръбският крал. Защитата на застрашеното българско отечество е трябвало да започне следователно тепърва след велбъждското нещастие.

И при все това става тъкмо обрглюто, което и самите сърби най-малко очаквали. Едва-що кралят им с войските си пристъпил българската граница и навлязъл в Радомирско, той бил посрещнат от представители на българското болярство начело с брата на погиналия цар: те идели при него с вестта, че цяла България слага пред нозете му короната на българските царе. Кралят се отказал от тая чест. Той се задоволил само с това да възкачи на българския престол своята сестра, бивша жена на починалия при Велбъжд цар.[3]

Съществува друг един фактор, чието влияние върху историческия живот на народите изобщо не подлежи на съмнение. Това са географските особености, положението и устройството на техните земи. И в първия дял на настоящата книга биде достатъчно обширно изтъкнато значението на тоя фактор за създаването, запазването и териториалната съдба на средновековната българска държава. Без благоприятните условия за отбрана, които й даваше нейното географско положение, българската държава не би могла да устои срещу своя многовековен и могъщ съсед — Византия. Както, от друга страна, без пречките, които произтичаха от географското положение и устройство на областите, обитавани от нашия народ, той може би не би бил осъден да мине по-голямата част от историческия си живот необединен в своя държавна организация и значителни дялове от него да остават под властта на чужденците.

Независимо от това и други обстоятелства, все от политико-географско естество, се отразяваха неблагоприятно върху историческия ни живот. Нашата земя както днес, тъй и в миналото лежеше на големите кръстопътища между изток и запад, север и юг. Принудени да водим тежки борби с империята, наш южен съсед, ние едновременно с това трябваше да се браним и от народи, които ни заплашваха от север. Маджари, печенеги, узи и татари не само еднаж налитаха страната ни, но имаше и цели периоди под знака на опасността или под тежестта на разоренията, които те сееха. А свръх това ние имахме да сдържаме и сръбския натиск от запад. Нашите балкански съседи в това отношение бяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много често представяхме щитът, който поемаше ударите на северните варвари и ако не смогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с която тия удари падаха върху й. Бедните земи на някогашна Сърбия пък никога не представяха особена съблазън за северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна напаст. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затова тя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани, а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквито в продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя. С Византия, най-сетне, през по-голямата част от средновековието живееха в мир и турското завоевание не се стовари върху тях с такава разрушителна сила, както това бе у нас.

А когато един народ е бил принуден да живее всред непрестанна и сурова борба за своето самозапазване или за политическото си утвърждаване, развитието му не може да бъде нормално. В най-благоприятен случай то е едностранчиво. Защото там, гдето, непрестанно се разнася звънът на оръжията, намаляват не само възможностите за културно стоителство, но постепенно упадат и склонностите към него. Не могат да се развърнат и дарованията, които то изисква. Усилията, давани в кървавата борба за съществувание, идат от общия запас на жизнени сили. А той у никой народ не е неизчерпаем. И изразходваното в тая борба става винаги за сметка на онова, което иначе би могло да бъде употребено в други посоки. Ако един народ с цената на много тежки жертви все пак успява да разреши външнополитическите си задачи и затвърди държавата си в граници, които и обезпечават сравнително по-спокойно бъдеще, той с това вече е създал първото най-съществено условие за едно плодотворно историческо битие. Ако ли обаче непреодолими географски и изобщо външни обстоятелства обрекат на неуспех тоя стремеж или пък доведат до резултати, които не отговарят на положените усилия, то животът на такъв народ остава отбелязан с печата на истинския трагизъм и на безплодието. Защото, от една страна, силите, потрошени в гонитба на непостижимото, систематично са били отнемани от области на дейност, гдето истински постижения може би не биха били невъзможни и, от друга — защото постоянните несполуки да се достигне жадно преследваната цел водят към хроническо изтощение на силите в даденото общество, убиват в него чувството на самоупование и вяра в себе си, а с това подготвят и почвата за вътрешното му разложение.

Това обяснява защо нашата история представя непрекъснат низ от войни, защо въпреки всички усилия и жертви, дадени от народа ни в тях, средновековната българска държава не смогна трайно да обгърне в пределите си всички земи, обитавани от българи, и защо последният век на нейното съществувание я завари почти в същите предели, които тя имаше още през първоначалния стадий на своя живот. Нейното нещастие идеше главно оттам, че тя по необходимост трябваше да дири утвърждението си в земи, които бяха открити за посегателства от всяка страна, без при това в целостта си да разполагат с необходимите естествени условия за отбрана.

Върху тая фаталност, обусловена от географското положение и структура на българските земи, ние в предидните страници достатъчно говорихме. Това, което е нужно тук да бъде добавено, е,  че същата основна причина простираше своето действие и върху друга една област на явления, тая на културното и вътрешнополитическото битие на народа ни. Неизгодното положение на земите, върху които държавата ни се стремеше да се разпростре, я обричаше на непрестанни и безплодни войни. Безплодни не само поради това, че обикновено не изменяха съществуващите териториални отношения в Европейския югоизток, но поради това още, че даже когато тя смогваше да осъществи част от своите стремежи, придобитията си оставаха ефимерни, тъй като накрай винаги се оказваше, че е много по-трудно да се запазят, отколкото да се направят. Едничката постоянна последица от всичко това бе, че народът ни нямаше възможността да се предаде на дълготрайна мирна дейност и да развърне сили в полето на културното творчество. В това отношение започнатото през редките периоди на мир трябваше да бъде изоставено, а възвръщането към него не всякога биваше възможно. В такива случаи нужно бе да се започва отново. По такъв начин нашето развитие, както и вътрешното изграждане на държавата ни, не можеше да следва равномерния темп на един естествен процес, а се извършваше с поврати и скокове. И те носеха всички особености на хронически недъг.

От друга страна, същата непрестанна и тежка борба за държавно-териториално формиране и утвърждаване поглъщаше почти всички потенциални сили на народа ни. Продължителните и остри напрежения ги изтощаваха и така настъпваха състояния на немощ, толкова по-дълбоки, колкото по-интензивен биваше разходът на тия сили. Не е чудно, че в такива случаи периодите на повишена активност бързо биваха сменяни от други на вцепенение.

Всичко това, както виждаме, може да обясни в значителна степен много от явленията не само в нашата страна, но и в най-новата ни история. Неизменното географско положение и особеностите на нашите земи, еднакво в миналото, както и в настоящето, поставяше на народа и държавата ни мъчноразрешими задачи. Затова и събитията, преживени от нас последните две десетилетия, тъй изумително напомнят някои от ония, с които нашето минало е доста изобилно.

Но като се отдаде дължимото на географския фактор и се признаят всички преки и косвени последици от действието му в нашата история, нужно е да се изтъкне, че само чрез него съвсем не може да бъде обяснено особеното в нея. За да се убедим в това, достатъчно е да спрем вниманието си на някои от нейните добре познати явления и факти. Така напр. счита се, че дълбоката немощ, от която е била обхваната България по времето на цар Петра, е била естествен резултат от свръхнапреженията от епохата на Симеона. Срещу това схващане обаче биха могли да бъдат направени основателни възражения. Непохабените народи, както е и със здравите организми в биологията, могат да се почувствуват временно отслабнали и изморени от преживените болести или изпитания, обикновено и накрай те излизат от тях пречистени и възродени. Затова скоро набавят, дори увеличават запасите от жизнените сили. Ако следователно умората всред българския народ и материалното изтощение на страната са били едничките или поне главните нещастни последици от Симеоновото царуване, бедата не ще да е била тъй голяма и непоправима. Дългото и протекло в дълбок външен мир управление на Симеоновия син би било напълно достатъчно, за да излекува добитите рани и се възстанови равновесието в народните сили. И наистина известни признаци показват, че ако през Симеоново време стопанският живот на страната ни е бил наистина твърде разстроен, а българското общество отслабено от многото изгубена кръв, покрусено и обезверено от усилията, разпилени за един непостигнат идеал, то всичко това през времето на Петра би било лесно и бързд превъзмогнато и изживяно. Преди да мине и десетилетие от възшествието на тоя цар, и срещу неговото управление почват да зреят заговори и никнат бунтове. Днес ние сме оскъдно осветлени относно техните причини. Но когато се има предвид, че още в самото начало на своето царуване Петър всецяло бе се отказал от държавните завети на своя баща и че цялото му управление бе вдъхновено от желанието за добросъседски отношения със същата Византия, срещу която Симеон бе водил непримирима борба, лесно е да се досетим, че основата на недоволството от новия владетел е било тъкмо неговото примирение с Цариград. А това значи, че въпреки вероятната умора от дългите войни на Симеона живата сила на народа ни не е била съвършено изчерпана и една добра част от българското общество още тогава, непосредствено след смъртта на великия цар, е считала, че борбата с империята не трябва да бъде преустановена. От друга страна, едно автентично свидетелство — думите на киевския княз Светослав, предадени от древната руска хроника, показва, че през Петровото царуване в българските земи е кипяла интензивна стопанска дейност и страната се е радвала на богатства, които могли да съблазнят жаждата на всеки варварин.[4] Защо тогава, духом все още бодра и материално твърде крепка, същата Преславска България не намери в себе си достатъчно сили, ако не да спаси държавното си съществувание срещу завоевателя — чужденец, то поне за да не падне като труп пред нозете му? Срещу нашествия особено на север и юг нейните земи разполагаха с несравнено по-удобни естествени условия за защита, отколкото това бе изобщо със земите на Охридското царство няколко десетилетия по-късно. Ако решаваща роля тук имаше само географският елемент, защо Охридското царство при все това смогна много години подред да отбива ударите на един неприятел,не по-незначителен от тоя, който сложи бърз край на Преславското?

Че особеното географско положение на българските земи, колкото и неприятно да влияеше върху териториалните съдбини на държавата ни, не бе при все това едничкият елемент, от който тия последните зависеха, се вижда и от други случаи. Тъй напр. при Ив. Асеня II България обхвана цялото Източно Черноморско крайбрежие от устията на Дунава до Мидия, целия тракийски и македонски бряг на Егея от устието на Марица до границите на Тесалия и най-сетне цяла Албания с побрежието на Адриатика от Епир до Шкодра. Тогава за пръв и последен път в своята история тя достигна напълно обособени и удобно защитими географски граници. При все това за съседи тя имаше държави, които, обективно преценено, не можеха да представят никаква опасност за нея. И при все това ние вече знаем, че тая обширна държава не преживя даже с едно десетилетие своя създател: от пространните си територии тя запази след него само своите северни области.

Но ако само чрез влиянието на географските условия не бихме могли да си обясним дълбоките превратности в политическото битие на народа ни и териториалната нестабилност на средновековната българска държава, още по-малко би било възможно тия географски условия да ни обяснят странната картина на духовния живот на българския народ с характерните и тук трескави и нетрайни подеми, от една страна, и продължителните периоди на упадък и безплодие, от друга.

Явно е следователно, че наред и покрай споменатите различни условия и фактори, които в един или друг случай, где по-силно, где по-слабо, са оказвали влияние върху историческия ни живот — трябва да се дири в тоя живот действието и на някакъв друг по-специален фактор. Явно е по-нататък, че това действие ще да е било особено силно и дълбоко, щом като се разпростирало еднакво върху нашата външна и вътрешна история, извиквайки и тук, и там явления, еднакви по същността си, а ще да е и особено трайно, щом като минало и настояще у нас тъй много си приличат.

Силата, която непрестанно тежеше върху нашия живот и чийто всестранен натиск не бе възможно да се канализира или отрази, бе чуждата култура. За да се разбере това, необходимо е да бъдат разяснени предварително някои общи понятия и въпроси.